вторник, 22 декември 2009 г.

Избор

Димът проектиран върху завесите-
жълти на бледи цветя
Крясъкът коледен
и натежалите клони,
замръзнала, счупена шейна.
Изгревът през мъглите,
замръзнали улици,
тежко ръмжаща кола.
Сковани надежди,
прегърнати от треперещи длани
черен сняг и бездомна жена!
Звъннете за подслон
и легло сред кашони,
поръчайте кратка любов!
Отстъпка за Коледа,
за вас, Неразбрани,
Самотни,Разпиляни
За вас - само днес
брукатена, мръсна
платена, но евтина
и все пак -
някак Любов!

Коледа...

Наскоро получих писмо, не на хартия, но все пак писмо - с молба. Да опиша коледните си фантазии. Стана ми смешно, после тъжно. Осъзнах - не вярвах вече в Коледа и не ми се празнуваше. Сега, няколко часа преди да стегна багажа си и да замина у дома, разбрах! Коледа идва, всъщност след два дни. Няма да е като преди, няма да има голяма елха, нито кукли под нея, няма да има и книги. Дядо няма да ми разказва приказки, но все пак с баба ще пеем. Може би мама няма да ме гледа така както когато бях дете - по-скоро с малко тъга и... разочарование. Но аз ще ги снимам. Не, не с фотоапарат, а със сърцето си...
Коледни фантазии, чудеса, желания... Не знам дали имам, пътищата ме промениха, пораснах предполагам. И се бях изгубила - като малко дете сред бялата безкрайност. Не търсих снежната царица и не носих спомени за розови храсти в сърцето си. Младостта ми довя бунтове - срещу света, съвременните хора, политиката, бездуховността и накрая - довя ми нихилизъм и червен нос, може би и малко слепота.
Имам проблеми със съня напоследък, не мога да спя - на тъмно или по-скоро не мога да живея - на светло. Но изведнъж... като във всяка коледна приказка, стана чудо. Не грандиозно, малко и много лично... Заплаках! И се усмихнах!
Не искам подаръци тази Коледа, не искам звездна Нова Година... искам светлина...
Искам пак детското си сърце и очи. Искам да запомня дядо си - усмихнат и треперещ. Баба - как меси питката и пее. Мама - как стои тихо и просто ме обича, макар и малко досадно. Искам да падна в снега и да размахам свободно ръце - Ангел! Да лапам лакомо снежинките и... да обичам. Искам да не виждам просто нещата, а светлината, която се прокрадва зад тях. Искам сърцето ми да е като четката на художник, като петолинието на композитор, като писецът на писател, като крилата на птица, като ръката на слепец и усмивката за сълзи... Искам най-светлото на този свят - Любовта!
А сега, сега ще сложа куп ненужни неща в стария сак, няма да заспивам. Ще измия косите си и ще дочакам изгрева...будна. После, после ще се прибера у дома. Там, където ме чака моето семейство, за да се прегърнем на прага от нетърпение, да окрасим елхата, да подредим масата и без да чакаме подаръци да погледнем небето в дванайсет часа, когато казват, че то се отваря...
Моите коледни фантазии са всъщност една - искам, без излишно лицемерие, да съм добър човек и да обичам, със или без сълзи, и да дойде този ден, в който аз ще посрещам на прага и други ще събират багажа си, за да дойдат при мен, вечно обичащата и прощаваща... Просто чакаща - децата да се приберат у дома и да разказват за световете си, за пристаните и бреговете, които никога няма да видя... Да се вгледам в очите им и да знам, че в крайна сметка... любовта е най-светлото нещо на света...

събота, 19 декември 2009 г.

Писмо


Снимка Sam Taylor-Wood от "Crying man"




Разкъсан чоропогащник(как мразя тази дума),кървящо коляно и дузина драскотини по лявото предсърдие или дясното... Колко пъти съм те молила да си режеш ноктите?! Вали сняг, на парцали, а хората с досадни усмивки купуват досадни коледни играчки за досадната си коледна елха, която някой ще отскубне прозаично от бъдещия им дом. Досада!
Не ми се плаче - просто си вървя под снега. Приличам на курва с разкъсания си лилав чоропогащник(ужасно грозна дума), побеляла и суха. Не мисля за теб, но мисля за това, че не мисля за теб. Плаша се - от себе си. Кога станах такава, кой по дяволите ми ампутира болката??? Фантомното ми сърце посинява скоростно. Не се бутай в мен!
Не знам къде да отида - да се прибера, не! Досадно е! Няма лирика под снегокървящото небе. Хора и улици, без "urban" романтика, без снежни човеци, без гаврошовци по витрините. Розови чантички, пълни с парцали. Обесени детски пуловерчета по изкуствените елхи. Оригинално! А онзи ден плакахме заедно заради тъжна песен. Онзи ден... Колко бързо се променят нещата, и аз. Не ми се плаче!
Бяло, бяло - зимна приказка. Глупости, глупости, глупости!!! Кална зима, приказки за умиращи деца с кибрит в ръцете. Няма духове, няма рай! Къде съм? Не знам, но ми харесва -тъмно е и трамвайната линия е успокояваща. Зяпат ме. Със съжаление. Будя съжаление. Разсмиват ме. Приличам на снежен човек. И без това очите ми са като копчета и виждат точно толкова. Трамвай! Шанс! Дали? Не! Мама!
Пак по тротоара. Разумна съм. Липсваш ли ми? Таксита, шепоти... Кога изгуби мечтите? Не ми се плаче! Махни се от пътя ми белобради, не си истински! Запуши устата на досадното си звънче! Не ме зяпай, не разбра ли - не ми се плаче!!!

Коронясах сърцето ти
измих косите си,
подредих мислите,
за да не те обърквам.
Разпнах гордостта си на кръст
и я захвърлих в килера( с който не разполагам),
за да изчакам твоята болка.
Надрусах сърцето си,
за да те понесе.
Взривих всички кораби,
за да съм без изход от теб.
Зазидах очите си-
много са шумни.
Зашивах ти сянката
всеки път щом я изгубеше.
Препрявах гласа си,
за да прилича на нейния.
Подарих ти ръцете си,
за да си вечно прегърнат.
Пресуших всички кладенци,
за да пиеш от мен.
Наливах ти щедро...
Изпразни ме!
Сега съм саката за теб.
Отиваш си...
Върни ми ръцете,
за да ти помахам за СБОГОМ!

вторник, 15 декември 2009 г.

И пеперудите също плачат...






-Снимаш мъртви пеперуди.
-Налей ми още!
-Защо снимаш мъртви пепруди?
-Искам да се напия!
-Целуни ме.
-Къде е проклетата бутилка?
-Поне ме погледни!
-...
-Ще ме снимаш ли, когато съм студена?
-...
-Красив си.
-Съблечи се най-накрая!
-Срам ме е.
-Няма да те снимам. Ще снимам себе си!
-А сега.
-Тази водка е помия... Защо по дяволите...
-Някога ме целуваше, помниш ли дъжда? Аз помня - Jak Brel и капките, помня и твоите капки вътре в мен. Поглъщах сълзите ти, спомняш ли си? Аз помня - устните ни бяха като капан едни за други. Тревите под нас, помниш ли? Аз помня - гъдел и въздишки... Някога.?
-Виж, помия е, но пак ще я изпия.
-Знам.
-Гола си.
-Сега ли забелязваш! Студено ми е вече.
-Няма ли да пиеш?
-До кога? Не откривам спасение на дъното.
-Дъното е мое!
-И аз съм твоя.
-...
-Нищо. Ще изчакам.
-Няма смисъл - аз съм преди теб.
-Може би...
-Облечи се...
-...
-Студено е, трепериш.
-Виждаш ли ме?
-Просто знам.
-Не треперя от студ! Валя!
-Винаги свършва твърде бързо. И никога не стига. Спри тази музика! Не те разбирам. Никой не те спасява в открито море. Омръзна ми от промиващо изкуство - нямам нужда от клизми, и да имам - не искам! Да спрат да ми навират шибани маркучи отзад! Смъртта е красива, защото е истинска! Не се опитвай да ме разбираш - ще се почувствам виновен. И изхвърли лайняния пепелник - като шибана картина на Пикасо е. Мириша напоследък... Вали ли?
-...По-добре си върви!
-Защо?
-Страх ме е! Когато съм до теб искам само да съм мъртва пеперуда!

...

петък, 11 декември 2009 г.

Взлом


Тя беше само настроение за него, знаеше го и не се противеше. Вместо това разкъса кората на мандарината и усети свежия и аромат. Затвори очи и погали устните си... Цитрусовото ухание се разля по сетивата и - усмихна я. Отхапа ципестия плод и сокът сластно се сля с езика и. Чакаше го, беше самотен тази вечер и имаше нужда от нея. Затова тя чакаше. Сама, полугола в малката ръждясала стая на първия етаж. Конякът я сгряваше докато чака. Беше и хладно - на душата. Приготвяше се да и стане ледено, когато той пак си тръгне - безмълвен и необещаващ, незнайно къде. Нямаше и значение. Тя щеше да чака отново онова настроение, което щеше да го тласне към нея. Търпеливо, безропотно, ненатрапчиво.
Никога нямаше да го има за себе си, само, и един ден той щеше да спре да получава тези настроения и повече никога нямаше да го види. Но не това беше важно. Тази вечер щеше, щеше да усети топлите му ръце, да се опиянава от кадифения му глас, да се зарови в обятията му, да потъне в аромата му, да се загуби в клепачите му и да се наслаждава на спокойния му сън. Да, тя никога не заспиваше, докато той бе до нея - сгушен. Страхуваше се, че ще изпусне и едно трепване на миглите му, и поредния сподавен крясък на сън... Грабеше колкото може, защото идваха други нощи - много и без него. Имаше нужда от запаси. Не беше глупава, просто обичаше самоунищожително. Мандарината кървеше в ръцете и, а тя крадеше уханието и. Той обожаваше мандарини...
Вратата се отвори, тихо пристъпи към нея, не я целуна. Погали я и легна. Не си свали обувките. Тя му наля коняк. Не след дълго се предаде, без ласки, просто механично... Не получи целувка и за довиждане, само лека усмивка, а погледът му бе забит в стената. И това стигаше. Беше откраднала достатъчно през ноща. Вратата се затвори тихо. Отдалечаващи се стъпки. Някой безмълвно зарида. Мокро бельо... Празна бутилка... Пълен пепелник... Обелки от мандарина...

сряда, 9 декември 2009 г.

Да де


Руските песни винаги оправдават тъгата. Искаш да я предизвикаш - пускаш един руски романс и готово. Острият тембър, пресипналото от водка гърло, текстовете, които напомнят на пропаст, фаталността на нотите... И как душата ти да не заплаче, а сърцето ти да не затанцува! Притвяраш очи и изтръпваш, пръстите затреперват и клавиатурата притихва... Цигарата пръщи, а една сълза разбива стените и започва да диша. Вярата е трудно постижима в 3 часа сутринта. Изядох твърде много щоколад и казах твърде много истини! Няма водка! Химерите заместват съня и няма коледна елха! Баща ми няма да се появи и тази Коледа, няма да получа и картичка... Човек спира да чака все някога, лековито е. Няколко руски песни и душата ти се разкъсва по собствен избор. После - омаломощаване и най-накрая сън, без сънища. Фалшиви герои сме и нямаме трикотажни костюми. Не блестя в черна кожа, не нося и червило, нямам и цветя в косите. Обикновена съм. Пуша много, пия така и обичам руски песни. Не чакам вече Коледа и мразя да окрасявам изкуствени елхи, въпреки че е еко. Крещя понякога и се смея неприлично. Незаконна съм и често влюбена, но рядко обичаща. Обичам руски песни! И филми! Случайна съм и тъжна, непостоянна... А имаше един уличен саксофонист, който ми подари 3 минути филмово време. И обичам руски песни и бездомни кучета. Ако свърша разкъсана от тях ще бъде романтично. Звездите са безкрайно стари, аз не. Но вечерта е приятна и безсънна. Свободна съм!

Пак ...

Ще забия нотите в ухото
с червени мръсни гвоздей
Искам слухът ми да ръждяса
и да плача заедно с угарката!
Искам да изтрия червилата
и да размажа досадната муха!
Искам да разкъсам сетивата
и да се предам на хаоса!
Спрете да се смеете в изтичащото ми лице,
Ненавиждам свещите - изгарят!
Слънцата безполезни са - залязват!
Имаме утеха в мрака - сенките умират.
Събудете се, не е начало, но ще продължи.
Искате ли кръстове,
ще скова, после,
после ще помахам
и ще закървя...

...

Летя или се разбивам,
усещам ли уханието на цветето до мен,
умира ли ми кактуса
или просто си почива от живота,
пее ли идиотски вятъра
или аз сънувам дъждовете
и черно ли ми е бельото,
което сложих за пред теб...
Усмихвам ли се или просто лицето ми се деформира
Това спирала ли е
или съм ръждясала
Икона ли стои пред мен или ми е студено
Димът свободен ли е или пуснат
Изгарям ли или се раждам?
На пауза!
Ухае ми на жълто...

Разпилени мисли по зелено...


Убивали ли са ви очи... Зелени... Тъмни... Дълбоки... Сълзите ми искат да спрат, повярвайте ми! И въпреки опиатите и тъжните македонски песни съм на себе си. Исках. Не помогнаха. И пак, пак глупавите очи... Не откъсвам мисли от тях, не мога, шибани очи... Писна ми от състояния - искам състояние. Водката свърши, забранено ми е да пуша, пак пуша, скришно и все пак... Ще си пусна филм, Скафандърът и пеперудата... Не умирам, слушам Foltin... Искам и нямам все още. Кои сте вие, някой ще ме прочете ли, ще поискам ли дъха, ще целуна ли пак теб или някой като теб, ще танцувам ли пак сред дим или вече не мога, пак пускам същата песен и мечтая... за теб или някой като теб, или за никой, не знам, имам нужда от точка. Жалко, че няма главни точки. Ще измисля - като големи черни дупки. Стана ми смешно! А на теб? Има ли значение, няма! А можеше и да има! Някога, някога преди толкова много лета имаше... сега - няма! Няма и магазинче с желания! Има нежелания. Станахме сериозни или поне се опитахме. Получи ли се, не се ли получи... Пак същата песен. Опитвам се да предизвикам сълзите си. Те мълчат! Залостили са се! Проклети да са! Имам нужда! Просто да заплача, тихо, сред спящи... Като многоточия да валят сълзите, да валят, да валят! Имам нужда да ми е дъждовно и безчадърно... Имам нужда да заваля поройно! И пак същата песен до изнемогване! Не издържам понякога, понякога издържам и се усмихвам, понякога... Оставаме и нищо, че е есен... Нека се разпилея, нека. Пилеенето освобождава и лъже, но така или иначе истината е на края, а лъжите са животоспасяващи... и животоспестяващи... Трендафили и момини сълзи, без сълзи. Всички спят, а аз се опитвам да заплача... И пак същата песен!

неделя, 29 ноември 2009 г.

За празния ми пръст...


Онзи ден свалих пръстена си. Косата ми се заплиташе в него. Беше ми станал и малко широк. Без обяснения, без сантимент - просто го свалих. Дори не помня къде го оставих. Минаха дни, два или три, не знам. Чак днес забелязах, че нещо липсва, не че усетих липса, забелязах. Странно. Нося го от години, харесвам го, интересен е - различен. И един ден просто косата ми се заплете в него за пореден път. И край. Обичам пръстена си, но ми омръзна, не той самия, просто нещо... Сега си мисля - искам нов, не е нужно да е лъскав или скъп, просто да е нов, и да не ми е широк, и косата ми да не се заплита в него. Е, и да е красив, и да ми харесва, и да ми стои добре, и пак да е леко особен, нали разбирате - оригинален. Стария ли, на знам. Когато ми омръзне новия пак ще окрасява ръката ми, едната. Така де - това са просто вещи. Има ли значение? Няма значение. Един стар пръстен, а толкова редове. Има хора, за които и една дума не намирам. Странно... Мисля, че го оставих в банята. Да! Знаете ли, май не искам нов пръстен. Пък и косата ми обича да се заплита в този. А и на ръката и ми е самотно. Отивам към банята... Готово!

Аман от заглавия. Само да се кръсти. Демокрация!

Станах късно - в два. Неделя е, простено ми е. А и вчера много ми дойдоха емоциите, така де - виртуалните емоции. Аман от лицемерие, аман от усмихнати тъжни приятели, аман от безверие. Искам да псувам! Непринудено, винаги когато почувствам. Не ме интерусава, че съм дама. Така или иначе не съм. Омръзна ми от страха, сковал обществото, от етикети и dress code-ве, морални и нравствени правила, които само замазват същността и наслагват вина. Искам голота, хора! И мен ме е страх, не ме разбирайте погрешно. Не съм различна, всички сме! И пак сме еднакви. Кара ми се колело по наклонен път, надолу. Искам да се забия в стена и да кървя, някой да повърне до мен. Не ме вдигайте, сама ще се изправя. Трябва. Ще целуна стената и ще продължа! Колко стени само съм целувала, но преди да се разбия в тях. След това багам. Страх ме е. Пък и лицемерието е удобно. Съхранява. Крещи ми се. Няма. Ще ми кажат тихо. Съобразявам се. Все пак не съм сама - на теория. Пия кафе. След малко ще си сипя бира. Не е рано. Навреме е. Имам какво да приспивам. Няма какво да събудя, не и сама. Неделни безумия. Мразя неделите. Обичам ги понякога. Тази я мразя. Обичам кафе - черно. И бира обичам - тъмна. Постмодернистично е. Аз съм само пост-, за модерна не съм сигурна. Стига толкова. Бирата е топла. Няма нищо - аз съм студена. Горя!

събота, 21 ноември 2009 г.

Вятърни мелници...

Къде си днес,о, дон Кихоте,
възседнал своя Росинант.
Къде е твоят Санчо Панса,
нима оставил те е сам.

Къде си днес, когато вплели
в изсъхналите си мечти ръце
ний лутаме се, луди, онемели,
със бързо остаряващо сърце.

Къде си ти сега, когато
великаните ни стъпкват,
а в отговор те чуват нашето "Ура!"
Къде си ти, къде си, дон Кихоте,
отиде ли си, и вярата ли в теб умря?

Събуждане

Славеят запя...
напомни ми за стар приятел,
Славеят запя...
прахът по мене натежа.
Славеят запя...
заплаках тихо-
после заваля!

Разговор с пчела

Не мога да те убия,
макар че ще умреш сама-
без цветя, без слънце и себеподобни.
Не мога да те убия, а ти се блъскаш в светлия прозорец,
летиш сама към своя стъклен край.
И аз съм твоето чудовище във стаята,
държащо чехлата-убиец.
Не мога да те убия,
макра че убийството ти би било милосърдие.
Ще свършиш бързо, изведнъж,
а сега умираш в безнадежност,
във ужас и във страх.
Не мога да те убия,
Себична съм-
не искам да извърша грях!

неделя, 1 ноември 2009 г.

Драматургичен ОПИТ

Първо действие

Първа сцена
Катерина отстрани в усмирителна риза. Светлина върху нея и лека, осветяваща къщата)

Катерина: Шумът бе непоносим, трясъци, крясъци, разкъсващи плътта... Стоях свита и не можех да разбера дали идва от стаята в главата ми или е истински... Опитах се да извия, да ме чуят, да спрат, но някой бе отнел гласа ми, някой бе похитил гласовите ми струни и бе увил гърлото ми с тях. Стоях в тъмното помещение, утробно свита, утробно самотна, очакваща светлината, няма и луда. Не знаех къде съм и коя съм и чаках, чаках да се родя!
Колко си красиво, защо се смееш?

(Затъмнение. Светлина върху дома, Катерина я няма. На сцената майката. Хубава жена на средна възраст, леко съсухрена, изглежда тъжна и отчаяна. Облечена е скромно. Докторът е странен, облечен в ярки цветове, усмихва се постоянно, зловеш е)

Доктор: Ще се оправи, ще се оправи. Лекарствата действат. Увеличихме дозата и вече виждаме подобрения. Не се притеснявайте, мила госпожо. След няколко месеца ще я преместим и ще може да я видите.
Майка: Няколко месеца...
Доктор: Да. Тези неща искат време. Тя беше много зле. Вече няма пристъпи, тиха е. Казва само, че чака. Има логика, нали – чака.
Майка: Не разбирам... Казахте, че не е толкова зле. Още в началото казахте, че било посттравматичен стрес от... А сега е в изолатор, на тъмно, не разбирам. Не можем да я виждаме, да говорим с нея. Не разбирам...
Доктор: Правим това, което е най-добре за нея. Халюцинациите преминаха. Но трябваше да вземем малко по-драстични мерки отколкото предполагахме. Тя отричаше цялото ни общество. Мислеше, че всички Ние сме луди, разбирате ли, беше крайно объркана. Да, драстични мерки, мила госпожо. Ние сме една от най-реномираните клиники, знаем какво правим. Важното е, че ще я премоделираме, ще направим от нея една съвсем нормална млада дама. След няколко години ще води прекрасен нормален живот, със съпруг, семейство, дом.
Майка: Аз просто искам дъщеря си обратно. Тя искаше...
Доктор: Забравете какво е искала, скъпа ми госпожо. Не е добре за нея да продължава да пише. Въображението и е опасно, за нея самата. Трябва да приеме света и да спре да задава въпроси. Просто да живее по правилата, без повече „Защо?” и „Ако?”. Светът е изграден, ние сме изградени, има модели, които трябва да се следват, за да се развиваме. Разбирате ли, създаването на съвсем нови модели на личността не помага, а вреди.
Майка: Разбирам. Кога ще можем да я видим?
Доктор: Рано е да се каже с точност. Зависи от нея. Месец, два. Ще преценим.


(Докторът застива на място. Майката на себе си. Светлина само върху майката. Докторът излиза в тъмното)

Майка: Беше малко, къдраво русо момиченце. Беше изящна. Всички майки завиждаха за красивата ни дъщеря. Умна, игрива, вечно питаща. Бяхме горди родители, спомняш ли си? Никога не съм.. Как можех да предположа, че ще стигне до тук... Как... Белите лебеди никога не се превръщат в грозни патета, никога...

(Рязко светлина върху цялата сцена. Синът и е до врата, която води в тази стая. Красив млад мъж, облечен ежедневно. Изглежда ядосан.)

Данаил: С кого разговаряш?
Майка: С никого. Мисля на глас.
Данаил : Пак разговаряш с него, нали? Понякога си мисля, че и теб трябва да те вкараме в лудница.
Майка: Не се шегувай. И не говори така. Сестра ти не е в лудница, а в клиника, в клиника за възстановяване. Тя е просто объркана, нищо повече.
Брат: Объркана!?(смее се) Тя е луда, ЛУДА! В това семейство всички сте слепи! Слепи. Взимате едно шило и щом нещо не ви харесва просто избождате очите си. И после виждате с кървящите си дупки.
Майка: Как можеш да говориш така. „Кървящи дупки” Ужасно е! Сякаш си от сатанинска секта. И спри да говориш за нашето семейство сякаш ти не си от него.
Брат: Не съм! Вие сте ме осиновили.
Майка: Избий си тази мисъл от главата! Никой не те осиновявал. Носих те девет месеца и 40 дена и те раждах 36 часа. Да не съм чула пак, че съм те осиновила.
Брат: Виждаш ли, дори тогава не съм искал да бъда част от това семейство и съм направил всичко възможно да не изляза от дупката.
Майка: Стига глиупости! Имам си достатъчно проблеми със сестра ти. Очаквам от теб малко подкрепа, а ти...
Брат: Да, да, милата ми сестра! Перфектното дете, което изперка, надеждата на мама и татко. Сигурно е ужасно, нали? Единствения ти шанс да се махнеш от тази кочина умира в стерилна стая, натъпкана с хиляди опиати, превърната в празна обвивка. А ти оставаш сама с един син-идиот. Горката мама...
Майка: Не те е срам! Не ме ли обичаш поне малко, нямаш ли поне малко жалост, поне капка...(започва тихо да плаче) Неблагодарник!
Брат: Така е. Безчувствения, неблагодарен син излиза.
Майка: Къде отиваш?
Брат: Не е твоя работа. Довиждане, мамо.

(Майката поглежда напред и застива. Плаче без звук, статично. Синът се спира на вратата, поглежда я, понечва да се върне, но се разколебава и излиза. Затъмнение.)




Втора сцена

( В домът са, преди около три години. Само Данаил и Демир. Стоят и разговарят.)

Демир: Кога ще се върне сестрата ти?
Данаил: Не знам. Скоро предполагам. Има ли някакво значение.
Демир: Не, просто питам.
Данаил: (след дълга пауза) Само си представи, скоро ще се махнем от този скапан град. Ще заминем да учим заедно и всичко ще бъде различно.
Демир: Да, далеч от родителите ми, не че те ще забелажат, че ме няма.
Данаил: Недей, поне твоите родители са нормални и трезви.
Демир: Стига, Дани. Баща ти вече е по-добре.
Данаил: Да бе, ще видим до кога. Само за нея се притеснявам. Не искам да я оставям сама с тях. Не искам.
Демир: И аз не искам, но след година-две и тя ще дойде. И после ще пътуваме по света, само тримата, ще спим в малки непознати градчета, ще се срещаме с чудати хора.
Данаил: На Катерина ще и хареса. Винаги е обичала странниците.(засмива се, към себе си) Като нея самата. Само веднъж да се махнем с нея от този призрачен дом, само веднъж.
Демир: Ще се махнем, всички ще махнем. Не остана, приятелю.
Данаил: Не знам какво щях да правя без теб, и без нея. Понякога си мисля, че ако ти ме оставиш ,аз ще се стопя. Ей така, просто ще изчезна и ще остане само едно малко восъчно петно.
Демир: Плашиш ме като говориш така. Ако аз те оставя..., няма да те оставям. Нито теб, нито Катерина. Обичам ви. Винаги съм ви обичал!
Данаил: И аз те обичам, понякога прекалено много. (обръща се рязко към него) Обичам те, разбираш ли?

(Катерина влиза, игрива, много е красива, прекъсва ги и Данаил сякаш се сепва)

Катерина: Я виж ти, двамата ми любими батковци. Мен ли чакахте?
Данаил: Кате, не влизай така, уплаши ме.
Демир: ( станал е в мига, в който Катерина е влезла) Катерина..., как си?
Катерина: Добре съм, както винаги. А вие, какво сте намислили?
Демир: Разходка край реката. Ще дойдеш ли?
Данаил: Да дойде? Мислех, че...
Демир: Защо да не дойде, акооо... няма работа.
Катерина: Нямам! Бате, да не би да искаш да сте само двамата.
Данаил: Глупости. Ще се радвам да дойдеш, Кате. Довърши ли последната приказка.
Катерина: Да, довечера ще ти я прочета.
Демир: Пак ли е тъжна като другите?
Данаил: Много са си хубави, ти не разбираш. Ние си ги разбираме, нали Кате, нашите приказки.
Катерина: Да! Простете ни, г-н Демир, но има някои неща, които си остават само между един брат и една сестра. Особено ако братът и сестрата са като нас, нали Дани?
Данаил: (засмива се) И от кога ми викаш „Дани”?
Катерина: Не от кога, а защо. Но мисля, че разбираш.

(Чува се шум от вън. Младите се споглеждат. Данаил прави знак на Демир да отведе Катерина)

Данаил: Баща ми е, по дяволите! Махни я от тук!
Катерина: Но...
Демир: Хайде, той е прав.

(Бащата влиза, пиян. Вижда Демир и Катерина, които излизат през другата врата)

Бащата: Пак ли с този се мотаеш?
Данаил: Пак.
Бащата: Много време прекарваш с него. Нямаш ли други приятели, приятелки?
Данаил: Нямам.
Бащата: Значи само той, а?
Данаил: Само той.
Бащата: (сяда едва) Не ми харесва, че само с това момче се мотаеш постоянно. Не е добре за момче на твоята възраст. Трябва да общуваш с повече хора, а ти – само с тоя и сестра ти. Вечно тримата. И със сестра ти не трябва да сте толкова близки.
Данаил: Какво, опасяваш се да не съм като теб – сбъркан.
Бащата: ( става рязко бута нещо, крещи) Мери си приказките, ей, момче. Много добре знам аз какъв си, за сляп ли ме мислиш. И ти, и сестра ти сте ми ясни... Такива объркани, блуждаещи. Мислиш, че и аз съм като майка ти, сляп. Всичко виждам аз, цялата тази лудница ми е ясна.
Данаил: Нищо не ти е ясно, постоянно си пиян. И мразиш всички, защото навремето си намразил това, което си. Но мен вече не ме е страх, чуваш ли. Скоро се махаме, и аз , и Катерина.
Бащата: МАХАЙТЕ СЕ! ВСИЧКИ СЕ МАХАЙТЕ НАЙ-НАКРАЯ!(пак сяда) Ще ми казва той, какъв съм бил и кого съм мразил. Вас мразя, ей, вас и проклетата ви майка, дето ми объркахте живота.
Данаил: Никой нищо не ти е обърквал. Себе си вини за страховете си и изборът си, не нас.
Бащата: Ах ти, малко копеле! (става и тръгва към него, опитва се да го удари, Данаил хваща ръката му и го бута, той пада, мълчи и гледа пред себе си. Дълга пауза) Прав си, знаеш ли, прав си, сбъркан, но прав. Един компромис и целият ти живот се търкулва. Страх ме беше, но теб не те е, така ли. Понасяш ли това, което виждаш в огледалото,а, защото аз не. Никога не съм. Все бягах ли бягах от тъпия огледален образ. И сега мразя, всичко мразя, и теб мразя, защото виждам себе си...
Данаил: МЛЪКНИ! Не съм като теб и никога няма да стана, няма... (излиза, тичайки през вратата)
Бащата: Един компромис, един, една лъжа, един страх и живота ти се търкулва, и мразиш, всички мразиш, и най-вече себе си... Проклет живот, проклет да съм и аз, не мога вече...!

(Затъмнение. Данаил е сам, пак в днешно време, в кола. Точно след като е излезнал от първа сцена. Може да смени само блузата. Трябва да се намери решение за колата, може и да е просто навън. В колата-стои не потегля, пуснал е радиото, мрачна, зловеща музика.)


Брат: Тя беше единственото хубаво нещо в това семейство. Толкова красива, крехка и все пак силна. Обичаше всички. Беше изпълнена с любов. Когато къщата се раздираше от неговите крясъци и плачът на мама, аз обикновено се криех в някой ъгъл. Тя винаги ме намираше, такава малка, ангелска. Идваше при мен и ме успокояваше. Казваше, че всичко ще бъде наред. Че те се обичат, но са се изгубили и не могат да намерят пътят обратно. Някой просто е изял трохите... Но тя го знае, и само още малко да порасне ще им го покаже, и тогава, тогава... всички ще бъдем много много щастливи. После се сгушваше в мен, големия и брат, и започваше да ми разказва една от нейните приказки и да се смее, скрита в непохватната ми прегръдка, а долу, долу стените кънтяха от зверските викове на родителите ни, блъскащи се в стените на малкия ми, зловещ свят. Но между грубите ми, момчешки ръце светеше и дишаше моят пристан, моето малко Кате...


(Музиката се осилва, успоредно сцената се затъмнява.)


Второ действие

(Промяна- това е пак преди около три години. На сцената има меко осветление, нещо като коледна елха, майката, облечена празнично, различна много – красива, маниерничи, изискана и изпълнена с оптимизъм, леко фалшива. Братът, Данаил, красив и спретнат, бащата с лула и Катерина на около 17 години в красива рокля. На вратата се чука)


Катерина: Мамо,мамо това трябва е Демир.
Братът: Да, поканих го на вечеря, надявам се нямате нищо против.
Майката: Не, разбира се, че не. Харесвам това момче, радвам се, че сте приятели. Мили, би ли отворил вратата.
Бащата: Да.
Братът(към Катя): Дано не се напие тази вечер. Не искам Демир да го вижда такъв.
Катерина: Стига, бате! Няма, той се старае, лекува се.
Братът: Не му вярвам, не му вярвам. Няма да се провали за първи път.
Катерина: Беше му тежко. Но вече нещата се оправят, нали? (целува го нежно по бузата). Не виждаш ли, че им порастват отново очи. (намига му)
Братът: (усмихва и се, Демир влиза – красив, много красив младеж, облечен много добре, има някакъв наивитет в него, носи две рози, червена и бяла). Добре дошъл!
Демир: Благодаря ви за поканата. Много ми е приятно да съм тук. (поднася розите – червената на майката, бялата на Катерина). Здравей, Кате. Много си красива тази вечер!
Катерина: Благодаря!
Майката: Седни, не стой така. Удоволствие е за нас да ни гостуваш, такова възпитано момче от толкова добро семейство. Как са родителите ти?
Демир: Добре са. Заминаха на почивка за Коледа, но аз реших да остана.
Майката: О, колко жалко. Сам на Коледа, не може така. Ще изкараш празниците с нас, (към бащата) няма да оставим най-добрия приятел на сина ни сам в такива святи дни, нали мили?
Бащата: Както решиш. Къде ми е вестника?
Майката: О, Мили. Стига с този вестник. Бъдни вечер е, новините няма да избягат.
Бащата: Просто ми кажи къде си оставила проклетия вестник.
Майката: Ще ти го дам след вечеря, не е учтиво така пред такъв гост...
Бащата: Къде е скапания...
Братът: Сега ще го донеса, само спокойно, татко.
Бащата: Донеси ми го в другата стая, имам работа.
Майката: Но как в другата стая, мили, имаме гости.
Бащата: Имам работа, работата си е работа. Не я интересува нея какъв ден е и кой е дошъл на вечеря.
Катерина: Татенце(прегръща го), нали като си свършиш работата ще дойдеш при нас. Моля те, моля те, моля те!
Бащата: (вътрешно се умилява, но личи само в погледът) Ще дойда. Като си свърша работата.(излиза)
Братът: Ще му занеса вестника.(излиза)
Майката: Ще проверя дали вечерята е готова. Извинете ме.(излиза с усмивка)
Демир: И моят баща е такъв. Работата на първо място.
Катерина: (невъзмутена за разлика от майка си и брат си, все така усмихната, не сваля очи от Демир) Бащите са странни, не мислиш ли. Толкова сурови отвън и толкова крехки вътрешно. Намирам го за вълнуващо. Кого ли мислят, че заблуждават. Не и мен. (смее се)
Демир: Може би, може би всички мъже сме така.
Катерина: И бате е такъв. Толкова се старае да бъде мъж, а вечер чете поезия и плаче.(смее се на себе си)
Демир: Брат ти носи изключителна душа, затова го обичам. Истински приятел.
Катерина: Притеснявам се за него. Имам чувството, че крие нещо много дълбоко в себе си, дори и от себе си.
Демир: Не се притеснявай, просто е много чувствителен. Като теб, Кате.
Катерина: (смее се) Като мен, като мен. Много се радвам, че не замина с родителите си. Така ще бъдеш с нас малко повече преди да заминеш напролет.
Демир: Да. Напролет. Но има време до тогава и ми се иска да прекарвам малко повече време с теб.
Катерина: (смее се) С мен. О, каква чест, високопоставени г-н Демир.
Демир: Не се смей. Кате. Искрен съм. Знаеш го.
Катерина: Знам. И аз го искам. Много ще ни липсваш с бате като заминеш.
Демир: И вие ще ми липсвате, и особено ти.
Катерина: Не говори така. Той много те обича. Ти си единственият му приятел.
Демир: Знам. Понякога ме плаши с любовта си. Обърква ме.
Катерина: Горкият. А аз не те плаша, така ли?
Демир: Не, на теб не мога да ти се наситя. (тръгва да я целува, Братът влиза тихо, те не го виждат, докато се целуват, той ги вижда, ужасява се, понечва да удари по вратата, но сълзите му напират и той избягва тихо)
Катерина: (отдръпва се след страстната целувка, усмихва се и продължава закачливо) Не е много разумно тук. А ако някой ни види. Ще ревнува.
Демир: Стига глупости! Той ти е брат, аз съм му най-добрия приятел, ще се радва. А, а и аз...те обичам.
Катерина: (сепва се) Обичаш...мен? Стига! Още си малък за такива неща!
Демир: Аз! Глупости, аз...
Майката: (влиза) Е, деца, вечерята е готова. Къде е брат ти?
Катерина: Не знам. Мислех, че при теб.
Майката: Ще го повикам.(излиза)
Катерина: И като ме обичаш какво ще правим? (смее се)
Демир: Ще те взема с мен! Ти не ме ли обичаш?
Катерина: Не знам.
Демир: Как така не знаеш?
Катерина: От къде да знам като никога не съм обичала преди това.
(Майката и братът влизат. Братът е с зачервени очи и задъхан)
Майката: Цепеше дърва. Представяте ли си, на Бъдни вечер, с тези дрехи, нашият цепи дърва. Никога не съм те разбирала, а ти Кате, разбираш ли брат си, защото ако го разбираш някой ден трябва да ми го обясниш. (смее се, синът и е засрамен)
Катерина: (поглежда го, осъзнава нещо и се стряска) Бате, мили бате. Колко съжалявам. Не исках да забравя. Аз не му казах, че има достатъчно и за двама ни. И за двама ни.
Майката: Сега вече нищо не разбирам. Няма значение. Вечерята е готова. Хайде, Кате ела с мен да убедим баща ти да дойде на масата. Теб ще послуша.
(двете излизат. Остават Демир и брат и)

Демир: Защо си цепил дърва? Всичко наред ли е? Да не би...бащата ти пак?
Братът: Не, какво баща ми. Там е ясно. Пак се скри да пие. С нищо не може да ме изненада.(пауза, замисля се дали да го каже, решава се и изстрелва въпроса) Защо не ми каза?
Демир: Да ти кажа...? Какво да ти кажа?
Братът: За Катерина?
Демир: Какво за нея?
Братът: За вас?
Демир: За нас?
Братът: За нея, за теб, за вас?
Демир: О, това ли. Аз, аз не знаех как ще реагираш и...
Братът: И от кога?
Демир: Знам ли, аз я харесвам от както се помня и...
Братът: От кога?
Демир: Сега какво, на разпит ли ще ме подлагаш?
Братът: От кога?
Демир: Ами...
Братът: От кога?
Демир: От година.
Братът: От година. И не си ми казал. Та нали сме приятели.
Демир: Тя не искаше.
Братът: Тя е малка!
Демир: Не е малка. А и аз я обичам!
Братът: Обичаш...?(пауза, обръща се към публиката, сякаш го казва на себе си) Обичаш нея?
Демир: Да. Мислех, че ще се зарадваш. Това съм аз, най-добрия ти приятел, аз! По-добре аз от колкото някой друг, когото не познаваш да и е...
Братът: Вие..., вие, с нея!
Демир: Успокой се, ние се обичаме...
Братът: Ами аз?!
Демир: Какво ти,... не разбирам.
Братът: Мислех, че обичаш мен!
Демир: Така е, ти си ми приятел, най-добрия, обичам те, разбира се, много!
Братът: Обичаш ме?
Демир: Да!
Братът: Наистина ли ме обичаш?
Демир: ДА!
( Братът го поглежда, тръгва към него, спира се, после се решава и го целува. Демир се опитва да се изтръгне, но Данаил го държи здраво. Катерина влиза, вижда, затваря вратата майка и да не види. Стои. Демир избутва Данаил, той пада)
Демир: Какво за Бога... Какво...?
Данаил: Каза, че ме обичаш и аз...(засрамен е)
Демир: Господи..., Дани, не така, аз..., съжалявам.
(Данаил става и избягва през външната врата)
Катерина: Мисля, че трябва да си вървиш.
Демир: Но, но, аз не знаех.
Катерина: А би трябвало.
Демир: Аз те обичам. Не искам да ходя никъде, никъде без теб!
Катерина: Но аз не те обичам! Върви си!
Демир: Не ти вярвам! Обичаш ме!
Катерина: Не разбираш ли? Няма значение... Боли го, ти си всичко за ... Аз обичам него! А той, той... трябва му време. Най- добре е да стоиш далеч от нас!
(Влизат майката и бащата. Бащата е пиян и раздразнен)
Бащата: Какво става тук? Какъв е този шум, как да работи човек на такъв шум?
(към майката, която го придържа) Пусни ме по дяволите, пусни ме, държат ме в собствената ми къща все едно съм разбойник. Кой е този? Пак ли ти, какво правиш тук?
Майката: Успокой се, моля те! Той е наш гостенин. Моля те, мили!
Бащата: Не ме наричай мили. От години не сме си мили. Стига с този цирк и тези преструвки. Аз не съм мил никому, аз съм животно, нали така ме наричаш обикновено. Аз съм идиот, простак, непрокопсаник, пияница!(започва да се бие сам) Оставете ме намира всички, махайте се, махайте се!!!(пада)
Майката: Не си на себе си. Успокой се, имаме гости, мили!
Бащата: МАЙНАТА ИМ НА ГОСТИТЕ!
Майката: Но, мили!
Бащата: СПРИ ДА МЕ НАРИЧАШ МИЛИ! (Удря я)
Катерина: Татко! (тръгва към него, той посяга)
Данаил: (влиза с пушка) Стига си крещял! Стига! Остави всички на мира!
Бащата: О, я виж ти. Да не би женчото е станал мъж, а?
Данаил: Млъкни!
Катерина: Бате, остави пушката, бате!
Данаил: Няма да оставям нищо! Твърде дълго време оставяхме всичко и си затваряхме очите! Пред живота ни, пред него (сочи баща си), пред това какви сме и до къде сме стигнали! Твърде дълго аз си затварях очите! За едно е прав – стига вече с този цирк и с тези преструвки, последното парче е у мен!
Майката: Скъпи, остави тази, тази..., това оръжие, мили хайде, някой може да пострада! Мили Демир, простете, аз не знам какво...не знам
Демир: Дани, моля те, остави тази пушка! Послушай ги! Просто си объркан!
Бащата: Объркан! Ха! Не я остявай, бъди мъж най-накрая! Хайде, стреляй, избави всички ни от халюцинациите, сложи край! Аз го искам! Дръпни проклетия спусък!
Демир: Дани, не го слушай, хайде, остави я, аз те обичам и сестра ти те обича. Всичко ще бъде наред. Ще заминем двамата на пролет. Нали помниш как построихме бъдещето ни, помниш за какво мечтаехме, нали. Аз и ти..., ние, как ще пътуваме... Моля те, Дани, просто си объркан.
Данаил: Не съм объркан, по дяволите! За пръв път в живота си виждам всичко ясно, няма аз и ти, никога не е имало. Или поне не както аз го исках. Няма проклето семейство, има проклет затвор, в който всички бавно се самоунищожаваме само и само да не убием заблудата.
Катерина: (много спокойно) Така е, бате. Но ние не сме като тях, ние не сме от тях. Ние сме рзлични. Знаеш го. Ние се обичаме, истински и ще се махнем от тук. Тримата, нали, само ние тримата с Демир. И ще се обичаме далеч, далеч от тук. Спомняш ли си онази приказка, за омагьосания малък принц, който никой не виждал, никой. Нито родителите му, нито приятелите му. Бил невидим за тях и само сновял сред тях и крещял, неистово крещял, докато един ден не онемял от викове и паднал безсилен. Паднал ничком и започнал да се моли, а по устните се стичала кръв, кръв от непрестанните викове. Заплакал принца тихо и отчаяно с кървави устни. И тогава едно малко момченце се появило от никъде и го прегърнало. Никога не бил виждал такова красиво създание, усмихнато и чисто. И то го прегръщало, прегръщало го и му се смеело, а принцът заплакал още по-силно. Искал да му каже нещо принцът, искал да му благодари, че го вижда, искал да му каже, че го обича, но не можел – бил изгубил гласа си. И тогава всички видяли принца, долу на земята, кървящ и ридаещ. Всики го заобиколили, радвали се, че най-накрая са го намерили, а той не ги виждал, виждал само малкото дете, което му се смеело. Те започнали да му говорят, той не ги чувал, те започнали да крещят, той не ги чувал, само кървял и плачел. Прегърнал момченцето, извадил един кинжал и го забол в сърцето на дететето, а то продължавало да се смее. Кръвта рукнала от сърцето и се смесила с тази на принца, а то смеело. Хората викали името на принца, крещяли, той държал умиращият ангел в ръцете си и го целунал, после целунал и кинжала и двамата полетяли сред крясъци, бели и вечни..., а хората обезумяли и извадили очите си, един по един, един по един, един по един. Дъжд от очи...
Ние вече не сме невидими, бате, те ни видяха! Всички ни видяха! Остави пушката, няма смисъл, заедно сме!
Данаил: (гледа като животно, озърта се, гледа всички, Демир, красив и напрегнат като жребец, майка си, която нищо не разбира, но е ужасно уплашена, баща си на пода, който започва да се смее, и Катерина, която се приближава към него и го прегръща. Той оставя пушката и двамата се прегръщат коленичейки) Видяха ни...

Затъмнение, чува се изтрел.




Трето действие

Първа сцена


(Пак същата стая. Всички са там без бащата. Облечени са в черно. Майката се е облегнала на рамото на сина си и гледа тъпо и уморено. Данаил е свел глава, Катерина е като в унес, Демир и държи ръката. Лампичките на коледната елаха светят по-ярко.)


Майката: Какво ще правим сега?
Данаил: Ще се справим.
Майката: Как? Този негодник (започва да плаче, сдържа се), как можа да ни остави. Мръсно копеле! Понякога си мечтаех как аз го правя, как вземам пушката, отивам при него, той лежи. Пияното му туловище потрепва от алкохолните конвулсии, слепите му глобуси ме гледат тъпо и блуждаят. Опитва се да каже нещо и тогава аз напъхвам дулото в миризливата му уста, зениците му се разширяват. Виждам уплахата в очите му, досущ като на животно, което вижда края. И тогава, тогава натискам спусъка и виждам как мозъка му залепва по стените и бюрото и прозорците, и пак мирише, пак мирише на сбъркано...
Данаил: Стига, майко. Няма го вече. Остави го на мира. Той ни остави. Това беше единственото нещо, което можеше да направи за нас...
Демир: Недей да говориш така, и двамата спрете! Помислете за нея, не е добре.
Данаил: Ти не се бъркай, нищо не разбираш. (чак сега го забелязва. Обръща се към него). Изобщо какво правиш тук?
Демир: Тя има нужда от мен, има нужда от някой нормален. Тя скърби...
Данаил: Мислиш, че тя е нормална. Никой не е, особено от това семейство. Тя най-малко. Сега съвсем ще полудее. Хубаво, че той го направи, но не трябваше пред нея. Видя ли я. Цялото и лице беше в кръвта и мозъка на баща и. Всеки би полудял, особено ако вече е малко луд.(засмива се)
Демир: Не те ли е срам. Това беше и твой баща!
Данаил: Съмнявам се... Всъщност мисля, че съм осиновен.
Майката: Моля те, не започвай пак, носих те...
Данаил: Знам, знам, 9 месеца и 40 дни и си ме раждала цели 36 часа. Винаги съм бил труден и така нататък. Знаеш ли, винаги съм бил труден, но сега съм свободен. Мога да се махна от цялата тази лудница, да замина. Ами да, вече няма защо да оставам. Него го няма, няма от какво да ви пазя...
Катерина: (сепва се, излиза от унеса, скача, коленичи пред брат си , сграбчва лицето му) Не можеш, не можеш да ме оставиш, ти обеща, ти обеща. Обичаш ме, нали ме обичаш... (прегръща го грубо). Обичаш ме, обичаш ме, обеща...(не спира да го повтаря, но по-тихо)
Демир: (скача на свой ред, опитва се да я отскубне от брат и) Стига, Кате. Миличка, аз няма да те оставя, никога няма да те оставя, ако трябва ще дойдеш с мен. Ще се махнем от всичко, нали. Аз ще се грижа за теб, ще те обичам. Обещавам! Остави ги, хайде, ела с мен!
Катерина: (скача на крака обръща се към Демир, много студено) Ти не разбра ли,не искам теб, искам него, искам само него. Той обеща – ще се махнем двамата. Той е прав, ти не знаеш, ти нищо не разбираш. Ние сме невидими, само двамата може да се гледаме такива, каквито сме и да се понасяме. Само двамата. НИЕ, НИЕ ще се махнем и ще се грижим един за друг! А сега се махай се, МАХАЙ СЕ!
Демир: (объркан е, много ръцете му висят безпомощно до тялото) Но..., аз, аз те обичам... Кате, моля те, обичам те...
Катерина: МАХАЙ СЕ! МАХАЙ СЕ! Махай се...

( Демир не знае какво да прави, оглежда се)

Данаил: (към себе си , не осъзнава много добре) Не я ли чу, махай се.

(Демир тръгва, спира се на входа обръща се, тръгва към Катерина, тя му обръша гръб. Предава се. Излиза бавно. Данаил го проследява. Гледа затворената врата за кратко. Осъзнава се)

Данаил: Отиде си... завинаги си отиде! (Отива към прозореца и го гледа как си отива, разтройва се. Катерина отива към него и го прегръща както той е с гръб към нея. Майката проследява всичко мълчаливо и безразлично)

Майката: Какви странни деца имам ,Господи, какви странни деца. А колко бяха красиви като малки, като ангели. Всички ми завиждаха, всички ми завиждаха... Спомняш ли си, мили, как ни завиждаха всички. И колко горди бяхме, и колко щастливи. Какво ти стана? Изведнъж, нещо ти стана..., започна да се заключваш в кабинета и да пиеш. Защо се отказа от нас толкова рано... Защо? Онзи е виновен, онзи твой проклет приятел, знам аз, всичко знам, знаех, знаех...
Данаил: Отиде си, завинаги си отиде! (обръща се към Катерина) Ти си виновна.
Катерина: Нямаме нужда от него! Двамата сме по-добре, както винаги е било, ние двамата...
Данаил: Ти не разбираш... Аз, аз го обичах...
Катерина: Но той не те обичаше, аз те обичам! Никой не те обича както мен, аз те разбирам!
Данаил: (бавно прекосява стаята и сяда до майка си) Отиде си..., май е време... (става и излиза навън, Катерина тръгва след него, той затръшва вратат в лицето и)
Катерина: Данаиле, Данаиле..., не ме оставяй, не ме оставяй!(свлича се на пода до вратата)
Майката: Той ще се върне, просто е объркан, ще се върне, винаги е бил объркан. Баща ти знае какво му е, те страдат от едно и също. Затова не се разбират. Объркани са. Но и двамата ще се върнат, скоро, скоро...
Катерина: ТОЙ СЕ САМОУБИ, НЕ РАЗБИРАШ ЛИ, НЯМА ДА СЕ ВЪРНЕ! ТИ ГО УБИ, НИКОГА НЕ МУ ПОЗВОЛИ ДА БЪДЕ ТАКЪВ, КАКЪВТО Е!
Майката: Купих грозде навръщане от гробището. Видях го и спрях. Рядко се намира такова грозде, с такива едри и сочни зърна, как да не си вземе човек. Казах ти да го измиеш.(пауза, към Катерина) Изми ли гроздето, Кате.( Катерина мълчи и гледа в пода, майката се обръща към публиката) Няма нищо, беше дълга нощ, уморена си. Сега ще го измия и двете с теб ще си хапнем хубаво сочно грозде. Ти обожаваш грозде, нали Кате? Да! Точно от това имаме нужда двете с теб, от няколко хубаво сочни зърна грозде. Боже, колко е пресъхнало гърлото ми. (Става и тръгва към външната врата, избутва Катерина с вратата) Скоро, скоро... (излизайки)
Катерина: ( стои на пода с обезумял поглед за известно време, става и започва да обикаля стаята и да вика ) Мамо, мамо, тук съм, не ме ли виждаш мамо! Татко, татко, чуй ме, моля те, остави вестника, татко, аз съм тук! БАТЕ, БАТЕ, Дани, обичам те, бате, виж ме, поне ти ме виж... Не искам повече да съм невидима!ВИЖТЕ МЕ!!!


Втора сцена

(Затъмнение. Коледна музика. Светлина. На сцената Катерина гледа през прозореца и тихо пее коледна песен. В средата майка и и доктора. Студен, не много възрастен. Облечен много добре, но в странни карнавални цветове, може да носи и перука. Постоянно се усмихва, някак зловещо, в стил David Lynch. Има тефтер и си записва произволно някои неща. Майката е притеснена, за първи път изглежда на себе си. Трескава и говори стакато. Постоянно се разсейва между доктора и Катерина.)

Доктор: Сигурен съм, че ще се оправи. Нормално е да се обърка след всичко, което е преживяла. Мисля, че става въпрос за пост-травматичен стрес. Но това както казах е абсолютно очаквано. Баща и се самоубива пред нея, брат и изчезва. Казвате била е много привързана към брат си, така ли?
Майката: Да, да. Бяха много близки. Твърде, ако питате мен. Сякаш, сякаш имаха собствен свят, аз не знам...
Доктор: Не се притеснявайте, госпожо. Сега вие трябва да бъдете много спокойна заради дъщеря си. Та, баща и е злоупотребявал с алкохола, така ли да разбирам.
Майката: Да, да, той беше алкохолик, мисля, не съм сигурна, но пиеше, той...
Доктор: Така, така... Много интересен случай.
Майката: Моля???
Доктор: Не, не, не ме разбирайте погрешно, мила ми госпожо. Ще се наложи да я вземем за малко при нас. Проблемите са ясни и много. Да, определено не са малко. Но казвате тя е умно момиче.
Майката: Да, беше пълна отличничка. Искаше да става писателка. Учителите и казваха, че е изключително надарено дете. Имахме много надежди за нея...
Доктор: Не ги губете, скъпа госпожо. Само след няколко месеца ще бъде като нова. Уверявам Ви. Сега имаме нови методи. Ще се преборим с халюцинациите, ще преодолеем стреса и ще Ви я върнем – един прекрасен образец на млада дама. Обещавам!
Майката: Аз, не знам. Да я затворите в лудница, не мисля, може би...
Доктор: Не лудница, мила госпожо. Не лудница, просто клиника. Там тя ще си почине и ще пречисти съзнанието си, нищо повече.
Майката: Не знам, тя не е толкова зле. Просто е леко отнесена и мисли, мисли си, че е невидима. И онези нейни приказки... Но лудница...
Доктор: Казах ви, просто клиника. Спокойно. Сестра!
(влизат две сестри, облечени в същата стилистика като доктора и хващат Катерина за ръцете, опитват се да я изведат. Тя започва да крещи коледната песен и да се съпротивлява, започва да вика името на брат си, докторът и бие успокоително. Тя се усмирява. Майката през цялото време е в ъгъла и не гледа, закрила е ушите си с ръце. Двете сестри изкарват успокоилата се Катерина. Остават доктора и майката)

Майката: Докторе, не знам, детето ми...(започва да плаче)
Доктор: Не се безспокойте, прекрасна ми госпожо. Ама това е съвсем нормално, тя е просто объркана, малко объркана, но скоро, скоро, всичко ще се оправи.
Майката: Объркана значи, да, да те всички бяха объркани. Но тя ще се оправи казвате.
Доктор: Да, да. (тръгва да излиза) Това ли е багажа и.
Майката: Да, това.
Доктор: Чудесно. Виждам, че и вие сте леко замаяна. Но това е съвсем нормално за един родител, който вижда детето си в такова състояние. Затова няма да Ви притеснавам сега. За таксата за клиниката ще говорим утре, нали. Утре като дойдете да оправим документите. Тази нощ престоят на дъщеря Ви няма да го вземем предвид, нещо като бонус.
Майката: Нещо като бонус, да...
Доктор: А вие си починете хубаво тази вечер, нали, мила ми госпожо.
Майката: Да, да, а аз ще си почина.
(докторът излиза с усмивка. Майката остава сама, сяда на дивана или там каквото има и гледа към вратата)

Майката: Да си почина...

(изведнъж врата се отваря и влиза Данаил, леко пийнал и развеселен, майката се стряска, не знае какво да каже)
Данаил: Познайте кой се върна! Кате, Катеее!( вижда майка си, втренчена в него) Къде е сестра ми, а мамо, къде е Катерина. Обещах и, върнах се!
Майката: Няма я.
Данаил: Как така я няма? Излезнала ли е. Няма нищо, ще се върне, и как ще се зарадва само...
Майката: Няма да се върне.
Данаил: Как така няма да се върне? Къде е?( започва да обикаля стаята, да отваря вратите и да вика името на сестра си)
Майката: Отиде си, отведоха я.
Данаил: Как така са я отвели? Кой я отведе? (вече изтрезнява, променя се настроението му, не се поклаща, застава пред майка си сериозен) Кой я отведе, попитах.
Майката: Онзи доктор, каза, каза, че ще се оправи, че като се върне ще бъде като нова... Детето ми...
Данаил: (сяда до майка си, напълно трезвен) Доктор? Къде?
Майката: В клиника.
Данаил: В клиника?
Майката: Каза, че има нужда от почивка.
Данаил: Почивка?
Майката: Да, за малко, и после ще ми я върне.
Данаил: ( след дълга пауза) Колко време ме нямаше?
Майаката: Не знам, година, повече...
Данаил: Година? Мислех, че е по-малко... Ти как си?
Майката: Трябва да си почина.
Данаил: Значи тя, не е добре...
Майката: И тя трябва да си почине.
Данаил: Кога ще ни я върнат?
Майката: Не знам. Скоро.
Данаил: Аз ще чакам. Ще остана. Ще чакам.
Майката: (чак сега го поглежда от както е седнал до нея) Ще останеш ли?
Данаил: Да, мамо. Ще остана.
Майката: Чудесно. И ти имаш нужда да си починеш. Тук у дома е най-хубаво, нали.
Данаил: Да, мамо. У дома е най-хубаво.
Майката: Разкажи ми една от приказките на сестра си. Помниш ли някоя.
Данаил: Да, мамо.
Майката: Разкажи ми. Само не онази, не онази за принца.
Данаил: Няма, мамо. И аз вече не я обичам.
Майката: Друга някоя.
Данаил: Друга.

(прегръшат се. Затъмнение. Приказна музика. Светлина. Празна сцена, доколкото може. Бяла стая. Катерина по средата в красива лилава рокля, но по детски. Светлината е само върху нея. Брат и е до нея, но не може да се види от публиката още)

Трета сцена

Катерина: Имало едно време, много, много отдавна, във времето на феи и великани, един малък принц. Този малък принц имал най-чистото сърце в света. Наричали го принцът с доброто сърце. Той обикалял по света и търсел малки тъжни, объркани деца и забочвал да ги обича. Много, много да ги обича. Толкова много ги обичал принцът, че те вече не били объркани и започвали и те да се обичат. Но когато той си тръгвал и ги оставял сами, за да търси други объркани деца и да им помогне, те оставали най-сами на света. Били заобичали толкова принца, че не можели вече без него. А принцът имал толкова голямо и добро сърце, че трябвало да го сподели с колкото се може повече тъжни и объркани деца и затова не можел да остане при никое от тях. Разбирате ли, той просто не можел. Трябвало да ги оставя, защото любовта му била толкова голяма, че ако не я раздавал на повече и повече деца, щяла да пръсне прекрасното му, добро сърце. Милият принц не знаел какво става с децата след като ги оставял. А те толкова го заобичвали, че чак се пристрастявали към вълшебната му обич и не можели вече без нея. Когато той си тръгвал оставали толкова безумно самотни и празни, че изгубвали смисъл, не усещали вече ничия друга любов, защото не била достатъчно силна и чиста като тази на принца. Намразвали всички, защото си мислели, че никой не ги обича. И винаги идвал един ден, в който тъгата на децата по принца ставал толкова голяма и толкова силна, и толкова всеобхватна, че те не издържали повече. Сърчицата им се изпълвали с цялата болка, позната на хората и те сами, с малките си ръчички ги изтръгвали от гърдите си. Един ден малкият принц срещнал един скитник и чул от него своята история и по-страшното – чул историята на неговите хиляди деца, които бил дарил с толкова много любов. Разтуптяло се доброто сърце на принца. За пръв път той усетил чувство различно от любовта, усетил гняв към всички деца, които не били достатъчно силни да понесат любовта му. Усетил малкия принц как доброто му сърце се изпълва с болка и яд и как става все по-голямо и все по-голямо, и все по-голямо, докато изведнъж... не казало „ПУК”. Голямото, добро сърце на красивия принц се разлетяло във въздуха на малки парченца, черни като нищо друго черно нещо на този свят. Пръснали се те и по цялата земя завалял черен дъжд от парченца сърце. Като видял баща му, кралят, как от небето се сипе сърцето на скъпото му дете, той издал закон и забранил никога, никъде вече, никой да не обича с такава чиста, истинска и голяма любов като сина му, а ако някой, някъде, някога посмеел, то нека той навеки да останел сам и невидим, за да не може да дари любовта си.

(светлина и върху брат и, той не я вижда)
Данаил: Кате, Кате, чуваш ли ме? Мило Кате, къде си, обичам те!
Катерина: Тук съм, винаги съм била. (усмихва се , с едната си ръка държи кинжал)

(Затъмнение. В тъмното се чува Данаил.)

Данаил: НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ! (бодро) Заваля!



КРАЙ.




сряда, 30 септември 2009 г.

Рапсодия в черно и бяло, и алено


Музиката се лееше изпод набръчканите пръсти, сълзите се изтръгваха изпод решетките на миглите, песента разкъсваше бетона и политаше отвъд стъклото към отлитащия лястовичен глъч по жиците... Клавишен трясък, въздишка - солта погали кървящите устни.
Той облегна глава на пианото и почувства кръвта, циркулираща настървено по туптящите му вени. Тишината му шептеше мръсни думи и предизвикваше неприлични и забравени от него желания... Почуства се жаден, опустошително жаден. Жажда... Жаждата го съпътстваше откатко се помни. Вечно жаден, вечно ожадняващ...
Мислите нахълтваха неканени и неискани в командната кабина, рязко се изправи прибави малко ноти към полонезата, под формата на сто грама уиски. Алкохолът приятно ужили езика му и отпусна умореното тяло. Огледа стаята - пожълтелите тапети, книгите, покриващи пода и мръсните дрехи... Миришеше на старо, миришеше на мухъл. Повдигна бутилката евтино уиски и притвори очи... За миг усети спокойствие, после се сепна - не беше свикнал. Клепачите натежаваха, ръцете сърбяха, сърцето пукаше. Отиде бавно до прозореца, погледна по навик увяхналата улица. От някъде идваше музика. Музика е пресилено - някакви тъпа, евтина кръчмарска помия от звуци със стихове, които му причиниха раздразнение в стомаха. Затръшна прозореца и дръпна завесите. Отдавна бяха дръпнати всъщност. Има ли значение. Няма значение.
Погледна пак към пианото и гърлен смях се изтръгна от пастта му. Отпи пак и пак, и пак, и пак. От старото огледало го гледаше някакъв брадясъл, рошав, потен, някакъв. Не го познаваше и не искаше да се запознава с него. Мразеше го! Седна зад пианото, положи ръце върху клаивишите. Остана така. Някаква странна страст го пареше от вътре и трябваше да се отърве от нея. Няма пари за курви, а и уискито повече помага. Изведнъж едно разкъсващо сетивата танго - Astor Piazzolla, Libertango гръмна сред бетона. Мислите се удавиха, очите затънцуваха, ръцете рисуваха, сърцето...сърцето...
Изля се, оттпусна се, а сега? Пак ли? На къде вече... Не знаеше. Нищо! Кой е? Пианистът, непознатият в стаята му, човекът вечно зад завесите, мъжът, който обичаше една жена, мечтателят... Сенки, само сенки са му останали. И куп мръсни, съдрани чорапи. И една стара снимка - единственото доказателство, че съществуваше някога. Че е бил. Студена пот изби по челото му, положено върху бялото и черното. Сенки, само сенки...
Трябва да има изход, някакъв. Не можеше повече. А и му омръзна от почукванията на сънени съседи, които така явно не оценяваха гения му. Пак тази музика се промъкна през прозореца. В свят, където такава музика властваше, той нямаше място. Отдавна го беше обмислил. Но все не стигаше уискито. Сега като че ли му стигна. Дойде му и в повече. Изходът беше ясен и единствен. Не искаше да се бори и не вярваше, че ще успее. Стана бавно. Дръпна завесите. Трябваше. Отвори прозореца. Широко. Погледна пианото, отиде до него. Погали го. Със сетни сили го избута до прозореца. Не беше чак толкова трудно. Прости физични закони. Един достатъчно дълъг лост и всичко може да бъде повдигнато и избутано ако се налага. Така и стана. Малко пот (имаше я в излишък), решителност и няколко изплашени минувачи при вида на политащото пиано.
Трясък. Силен. Красив. Нотен. Клавиши по асфалта. Рапсодия в черно и бяло. Не го заболя. Усмихна се. Пое си дъх. Погледна към жиците. Нямаше бяла лястовица. Пак се усмихна. Прекрачи. Полетя! Полет и после КРАЙ.
А после хората говореха за красивия труп върху мъртвото пиано. Рапсодия в черно, бяло и алено.
Но някои съседи бяха доволни. Кварталът бе станал далеч по-тих.

сряда, 8 юли 2009 г.

...


Ксанакс, валидол, диазепан - шепа шарено спасение..., шепа неустоимо бягство, шепа мълачаливо примирение... Още едно малко оранжево хапче за успокоение преди делириума на крайната цел. Мислите са объркани и блуждаещи, бягащи от евентуалните последици. Лека ирония се чете в погледа, дъга се отразява в белите, въртящи се лупи. Ръцете бавно се отпускат и потъват в мекотата на бедрата, усмивката се изкривява и добива страшен вид. Желанията политат към неведоми висоти. Тялото пропада и търси допир... Внезапно, ръцете се намират протегнати и висящи, тъпо крещящи... Луна!
Малко, по малко дъхът става неуверен, но стакат. Конвулсии стъпват по клепачите, а гърдите се разливат спокойно и пастелно. Кожата изтръпва и засиява. Мъртвешки танц на пеперуди... Миг... Вечност...
Шепа шарен край!

четвъртък, 2 юли 2009 г.

Виж ме!





Видях се в нищото... усетих се... Гърлото ме сърби и се чудя от къде се взе?! Търсих те толкова дълго, спрях да вярвам в теб... Сега си тук, истински и неподправен, солен и горчив, сладък и кисел...
Искам да ти кажа толкова много неща! Имам нужда от споделяне..., имам нужда от разкриване! Толкова съм грозна отвътре, и толкова красива...самотна до безкрая... Обичам те, незнайни, и те пускам, но първо ме изслушай! Не е нужно да ме чуваш, остави ме да се чуя! Ще бъда сбита...
Родих се, без да искам и продължих, искайки до невъзможност! Живях на ръба хиляди пъти, няколко го прекосих... Самоубих се и възкръснах, спасиха ме - предизвиках спасителите, не желаех края... Себична съм и ме е срам, но не се обичам, имам нужда другите да го чувстват... И въпреки всичко бягах от това, беше ми неудобно...
Обичах! До болка обичах и изисквах болката - как иначе щях да усетя, че още съм... Болката е най-истинското ми битие... Само тогава аз чувствам всяка фибра, всяка малка, незначителна клетка от жалката ми, преходна обвивка... Една черупка, а толкова вибрираща, тресяща се, разчупваща се... Душата ми пропуква коравата повърхност и се изпарява, бягаща от болката...
Обичам да ме боли, приятелю! И не, не защото търся нещастието, а защото само тогава успявам да се усетя, цялата. Успявам да изпълня формата и да прелея... Болката ме възражда, възвисява ме... И няма значение какви думи изричам наум, и няма значение какви послания изпращам в небитието... Сълзите изтръгват оковите, сълзите са по-стоманени от веригите и не внасят ражда, обратно - отмиват я... Собственият ми дъжд е белина за душата ми...
Причини ми болка, после ме целуни, истински, страстно, непозволено, напук...!
Предизвикай думите, унищожи ги, сътвори безмълвие!
Чух се... Тръгни сега, изтръгвайки сърцето ми... Забрави всичко, не е писано да бъде запомнено! Дай ми клетвено обещание, че ще бъда забравена - по-лесно е, няма да се боря за следи!
Обичахме се, слушателю, за един кратък миг, за една кратка борба - някой да бъде чут, някой да чуе себе си чрез другия!
Борбата за слушател - нужна и безсмислена! Споделянето е порок и благословия...
Обичам те, забрави ме! Аз ще те запомня, защото беше огледален! Целувам те и се моля за непресичащи се вектори, нашите вектори! Отразих се, позволи ми... Страх ме е от теб, защото ме познаваш!
Сбогом! Обичам те...

петък, 26 юни 2009 г.

В ла минор


Колко е летящо когато няма нищо, абсолютно нищо в утробата с очи... Само едно тихо, пърхащо, пиано, разтилащо из вените ми ноти... Невидими ръце рисуват по прашните клавиши на моята душа и засиява дъга в очите... Свободата е уникално чувство, което няма нужда от зависимости, противно на очакванията и нагласите.
Свободна съм сред звуците, изпълващи детството на моята пролет. Пролет, за която воювам(и често губя битката, но пък рядко...) !
Усещали ли сте се пеперудени...? За един кратък миг? В един дъждовен ден? Сами? До някого? Прекрасно е - "музика, лъчи"...
Пеперудено ми е, даже и в тъгата... Едни ноти ме поеха, затвориха очите ми и не спряха да целуват треперещите ми устни, черно-бели, минорни устни...
Ноти, ах, Ноти...! Копнея, а едно припомнено пиано не спира да звучи...

четвъртък, 25 юни 2009 г.

"Негодни" изречения


Прегризах си душата, за да има оправдание, че е кървяща... Изключих си телефона - не са ми нужни още гласове, имам си достатъчно в претъпканата ми от милозливи съждения, глава. Не ви харесва моето отношение и погледът ми, лишен от лъчи... Простете! Съжалявам много, че не пасвам. Не сте направили матрицата достатъчно "обществена" и аз май изпаднах от един процеп: "Лошо изпълнение.!" А уж калта лесно се оформяла: "Конвейра не си е свършил работата!" Но не се притеснявайте, изкажате го, на глас! "Негодна! Вън!"
Тръгнах, в търсене на други негодни - оказаха се немалко. Даже имаше специални места, където се събирахме. Там "годни" не идваха от страх да се почувстват "не-годни". Забавлавяхме се по "негоден" начин, говорихме така, смеехме се още по- знаете как. Сътворихме си един малък "негоден" свят за "негодници" и ни беше "негодно" хубаво. Щастието се разливаше по смешни чаши от деформирани бутилки и потичаше по не-добре скалъпените ни вени, за да се слее с не-подходящо червената ни кръв...
Какви дни бяха..., и какви нощи - паметни и не- ... Какви времена, какви "негодни", прекрасни времена, далече от другите, истинските, смислените, "годните"...
Но не би... Не им харесваше на височайшите да сме щастливи. Как ще смеем да посмеем да забравим собствената си "негодност". Нахлуха с едни от най-годните оръжия и разрушиха нашия свят. Гръмко! Изведнъж! Без пеговори! Без опит за помирение... Малката ни вселена потъна в разруха. Опустошени, ни върнаха в реалния свят на определения, критерии, рамки и шаблони... Опити за пре-възпитание, за интеграция - унижения...
Объркаха ни тези "годни". Първо ни обявиха за прекомерно различни да бъдем част от тяхното стадо. Когато се примирихме и всички черни овце направихме свое, черно едно, те решиха, че няма как така да съществуват две стада и опази Боже, едното - черно. Замъкнаха ни, оковани, обратно и ни казаха: " Станете бели! За целта - белина, всеки ден минимум по осем часа да се киснете в нея!" Но нима кафето може да побелее...
Не ви искаме белината! Загуба на време е! Върнете ни черната, "негодната", глупавата свобода на различно съществуване!!! Стига с този закон на джунглата, мили "годни"- радвайте се на вашият калъп, ние ще се радваме на нашето "безкалъпие"!!!

сряда, 24 юни 2009 г.

Нещо като нищо


Не знам на къде отивам, не знам и от къде идвам. Толкова много очи.. Толкова много очи...и моите, някъде там - две малки, притворени, и в тях слънцето. Вървях, спъвах се, тичах, падах... Ожулените ми колене продължаваха - стъпка, после още една...
Пак кръстопътище, ограбено от табели...мислите мълчат, лутат се... Къде сте посоки?!
Хаосът тече във вените ми, цунамита връхлитат съня ми, имам нужда от настройване... усещам се фалшива...
Изправих се срещу Великаните, видяха ми се мелници, танцувах сред огньове, не усетих пламъка... Борих се, кървях до нужда от преливане...и пак безтабелност...
Падам и търся утеха във пръста, но и тя не ме приема - не ми било време! Мъртва сред живите и жива сред труповете... Отново бяг... Отново налудничеви картини в съня...
Искам отговори, но кой да знае, че първо трябва да се добереш до въпросите??? Кой?
Свисти вятъра, пее ми..., разказва - слушам и плача със стари сълзи. Не плача за другите, просто техните истории разплакват моята...
Помня едни очи. Срещнах ги в опита си за полет, усмихнаха ми се - бяха топли,нужни..., отне ги една ръка, ръка, която настояваше да съм сериозна. Със загубата на непознатите пристани, загубих вярата, че съществуват...
Пак кръстопища! Разпилявам мисли на всеки ъгъл... Дали някой ще мине да ги събере, да сглоби пъзела на смисъла, да ми го върне... Надали. Живея в многоточията и търся извори - намирам само пресушени...
Поредно кръстопътище. Забивам кол. Ще сътворя табела!

Сбогуване ІV

Свеща догаря,
пламъкът душата ми гаси...
Забравени птици умират под стряхата.
И сянката започва да боли!
Сбогувах се със смисъла
и мечтите забраних...
Изтрих се от очите ви.
Уморена съм...,
Затварят се клепачите-
последният ми поглед е красив...

неделя, 21 юни 2009 г.

Сбогуване ІІІ

Убийствен беше полета-
ти блъсна се във стъкления край
и падането бе завинаги.
Лежиш, потрепваща
захапала живота,
а прозрачнита крила загиват...
Прекрасна си в последния си транс,
тъй пърхаща, божествена умираш...

Сбогуване ІІ

Мълчиш-
и аз мълча
и чакам да признаеш,
че вече всичко отлетя
и в навика сме вкопчени.
Неприятни мисли в късен час-
ухае ми на "Сбогом",
Свободен си,
такава съм и аз,
ще липсваш
ще ми е гробовно...

Сбогуване І

Изгасва бавно моят ден,
изпращам го - от бяс е просълзен...
Виновно пак мълча и махам му за сбогом.
Отива си, тъй свел глава,
бавен и нищожен
Пропилях го в суета
и в търсене на подиум
Уморен е,
затова
бърза към Луната
Чака го и тя-
да изтрие самотата,
вледенила слънчевата му душа
и убила мойто чакане...

"Няма нищо по-хубаво от лошото време"...


Няколко облачни катастрофи, небесен крясък и метални илюминации... Започна като тихо ридаене и изведнъж... ведрото се обърна с пълна сила.
Дъждът пак ме свари неподготвена, нескрита и естествено - чужда на чадъри. Затичах се в търсене на стряха, нахлух с трясък в няколко локви, а капките се забавляха по голата ми кожа. Вече тотално мокра, нагазила в море(буквално) от треви, се спрях невиждайки смисъл от прикритие. Пуснах косите си и затворих очи. Оставих малките Мокри да танцуват по лицето ми и помолих вятъра да полети с косите ми... Изпитах блаженство и още веднъж благодарих на ненавистта си към чадъри. Damien Rice невъзмотимо продължаваше да ми пее на ухо, а аз се усетих свободна...и безбожно мокра. Усетих няколко изумени погледа да се стрелкат към мен и ги съжалих.
Хора, вали! Топла, прекрасна и стихийна, се изсипва водата от небесния свод... Как не усещате колко истинско е съприкосновението, колко пречистващо и непокорно е преживяването...
Прииска ми се да танцувам, но щеше да дойде много на разминаващите се с мен. Затова просто останах там сред парка, тиха и нирванна, розова и летяща. Едно малко момче ми се усмихна - усетих се смислена сред бурята...
Небето си правеше пир, земята бълбукаше, а аз стоях по средата и се влюбих в дъжда...
Благодаря ви, Облаци, за мокрия подарък...!

събота, 20 юни 2009 г.

Тогава...


Усетих нежното гъделичкане на непокорните треви, извърнах поглед... Ти беше там и ревниво криеше ябълковите си ириси от слънцето. Отказвах да повярвам, че лежиш до мен в необятието... Усещах парещ страх от евентуалната загуба. Но ти беше там - обикновен, истински и само мой... Беше ми подарил правото на досег и взаимност... окриляващо право!
Поисках да погаля клепачите ти, тъй показно затворени, но не исках да прекъсна нирваната...
Уплаших се от мислите си и от натрапчивата нужда да се взирам в теб. Уплахата не успя да прегради погледа ми. Исках да запомня всяка твоя черта, всяко потрепване в отговор на поредния опит за кацане на поредната мушица, всяко намръщтване, изписано от наглите лъчи, на твоето лице... Съхранявах ревностно твоите движения, а постелената ти ръка ме изпълваше с опиянение.
Поглъщах егоистично всяка бенка, която откривах по отпуснато ти тяло и се молих да не отвориш очи и да не бъда разкрита, аз и желанието ми, тъй живо и непокорно... Проследявах движенията ти и отпивах от тях. Подреждах всеки кадър неуморимо и зглобявах нашия наивен сън...
Обикнах те там, сред тревите и безутешният им танц, сред вятъра, ускоряващ пулса, сред върховете, надменно извисили се над нас, сред слънчевите лъчи, приканващи и парещи, сред своята душа, трептяща и отекваща със ехото... Обичам те, неподозиращ...
Потъвам, не ме спасявай- удавянето е блаженство...

петък, 19 юни 2009 г.

Диагноза


Сълзите ми са оловни и вече няма път, през който да избягам от тях... Свличат кожата ми и вече знам, че съм низвергната... Опитах се да се оправдая - не успях. Пръстите ви жестоко сочеха към мен...
Сега просто плача, сред бели, стерилни стени... Плача, като на поклонение... Сълзите ми утекват в безмислието...
Плача безутешно и знам, че няма никой да се приближи, че няма кой да докосне рамото ми, знам че съм съм излишна...
Колко е срашно да си излишен, когато има толкова нужни и смислени, а ти стоиш просто там, обитавайки пространството без посока и надежда... Обитаваш, вярвайки, че ще дойде ден, в който ще бъдеш открит и възмезден за всички болки и отстъпени преживявания... Ден, в който всички сънища, които си сънувала напук на реалността, ще придобият очертания и ще запеят текстове на Джани Родари...
Не би... самотата е диагноза...

Изкуствено


Смехът ви ме убива, приятели
и бягайки неистиво от него,
аз пак раззейвам вашите усти...
Гримът ми вече бетонирано стои,
забравих собствените си черти
и никой май не ги познава
А маската започва да тежи...


Той се прибра в прекрасната си стая и седна пред огледалото, започна да отстранява боята от лицето си с движения, научени наизуст... Рядко отправяше поглед към отражението си, избягваше го вече години. Самотата бе най-старият мебел в покойте му и той я бе заобичал, нямаше как иначе... Приведе глава и намери защита сред пръстите си, остави умората да се прецеди през тях и да изтлее в безвремието. Помъчи се да стане, не видя смисъл - къде ще отиде, при кого ще приседне, никой не го чакаше, не и вечер. Да заспи, отдавна се бе отказал да опитва, и сънят го бе изоставил, а и сънищата му бяха нечестно красиви...
Реалността я избягваше, също като сънищата - бе свикнал с маската си, бе удобна и не предизвикваше въпроси, поне не такива, за които не разполагаше с отговори.
Повдигна се бавно, по навик, предвижи тялото си към прозореца, но не дръпна завесите..., решетките му бяха нужни...
Сега там, далече от смеха и глъчката, от тълпите, които го боготворяха и жените, които примираха в присъствието му, той бе изгубен, той бе сиротен, малък и бездънно сам. Тези мисли не бяха нови, даже не помнеше дали е имал различни, а имаше... може би...
Някой почука и го изтръгна от празнотата, която го изпълваше. Вратата не се отвори, но малък плик нахлу вътре.
Не го заинтригува изключително хартиеният дом на едно писмо - получаваше безброи и често не ги четеше, но тази вечер бе непоносимо самотна.
Приближи се и посегна към поредната част от прозаичното си ежедневие, когато един адрес, изписан там, го накара да затрепери... Почувства вълнение, истинско, разтърсващо - сякаш за миг пак усети живота в себе си, вятъра, нахлуващ ненатрапчиво през завесите, самоубийствените удари на една пеперуда, която чак сега забеляза, в стъклото.
Спря се за миг. Несигурността се превърна в нервни конвулсии, разтърсващи ръката му.
Взе го. Приседна. Загледа се в него. Обърна го. Вдъхна аромата му. Не го усети. Поне не този. Не който очакваше.
Отвори го. Не можеше да чака повече...
Безмълвието никога не е било толкова доминиращо колкото сега...
Не повярва, опита се, прочете го пак. Не повярва, а беше истина.
Отдавна бягаше от и търсеше този отговор, Нея. Сега го получи. Не му хареса.


***


Беше ветровит ден, а слънцето едва се прокрадваше през навъсените облаци. На фона на заявилата за себе си буря тя изглеждаше стихийна и необикновено красива... Той не съумяваше да откъсне погледа си от непослушните и коси, разпилени върху прозрачните и рамене. Обичаше я, безумно и необратимо. И тя го обичаше, и го приемаше.
- Ритна - усмихна се тя - Усети!.
Усети и му стана някак топло. Почувства се истински и смислен.
- Още малко - каза тя - И ще мога да погледна в очите му...
Замълча.


***

Слънцето пареше клепачите му, а непрестанният плач го влудяваше. Знаеше, че няма да е лесно, но не очакваше да подходи толкова себично. Не можеше да пише, да мисли... Проклетият рев - писнало му беше.
Беше получил писмото преди седмица и още не бе дал своя отговор. Искаше да опита. Вярваше, че ще успее. Но как да замине, как да ги остави сами. Тя нямаше да дойде. И щеше да е права - няма място за деца там.
- До кога ще циври?
- Плаче! Боли го...
- И мен ме заболя, главата ме заболя! Излизам!


***


Погледна ги. Изглеждаха толкова спокойни, толкова незнаещи... Ще му простят, ще им праща пари, а когато то порасне може и да дойдат при него. Тя го обича. Ще му прости. Приема го. Ще му прости. Ще му прости. Ще му прости...


***


Беше трудно писмо, но беше време. Тя му липсваше. Не приемаше нито цент от парите, които и пращаше. Обичаше я все така. Вече започваше да усеща съжаление за избора си, но беше направен и нямаше връщане назад. Бе пожънал успехи, бе популярен. Всички искаха да бъдат до него. Защо по дяволите не беше щастлив...?
" Прости ми! Обичам те! Елате при мен! Липсвате ми! Съжалявам!"


***


С прискърбие искаме да Ви уведомим, че Вашата съпруга почина след тежко заболяване. Няма кой да поеме грижите за сина Ви. Има и други неща за уреждане. Надяваме се на скорошното Ви пристигане.


***


- Здравей! Ще дойдеш с мен!
- Кой си ти? Защо си?

...

Негодник


Ръцете ми увиснаха като гюлета, усетих гърдите си стъклени и ужасно прозрачни... Опитах се да ги скрия, уви - тежестта на ръцете ми бе непоносима и се свлякох пораженчески. Очите ми те виждаха да се отдалечаваш, а сърцето никога не се бе чувствало толкова покорено, толкова безнадеждно твое... След миг изчезна..., поисках да крещя, поисках да викам неистово, непозволено, да раздера небето. Понечих - някаква невидима, но горчиво осезаема буца се бе настанила в гърлото ми, неканена и неискана, но позната... Крясъкът бе убит още в зародиша.
Обърнах се към сълзите си, исках ги, търсих ги трескаво... и неуспешно.Остана ми тишината - загнездила се наоколо, лепкава, мътна и безкрайна.
Цялата се превърнах в болка - една огромна топка от болка... Започнах да се търкалям в тишината, изцъклих очите си от бдения, устните ми залепнаха от мълчание, ръцете ми окапаха от очаквания, краката ми се смазаха от безпътието...
Никакви очертания не останаха по мен - едно титанично грозно кълбо от болка, безсмислено бродещо сред пустинята от спомени...
Отиде си със смисъла, остави ми съществуването... Негодник!?

сряда, 17 юни 2009 г.

Притча


Съблазнена от греховете,
смъртни и не

(надвишаващи седем на брой),
тичам пастелено гола
из дебрите на душата усойна.
Късно е за разкаяние -

обитавам леглата на демони

и словоблудствам със огнени сърпове...
Ангел съзря ме и ме осъди,
изсмях се - паднал до мене бе той...



Беше гласовита нощ, птиците не спяха, а блудстваха с дърветата... Уморих се от чакане и от смиреност. Опитах се с една книга, после с друга - не се получи. Чуждите думи не заглушиха моите. Желанието ми бе забранено, но алено натрапчиво...Омръзна ми от многоточията и скрититите зад тях страхливи думи. Обичам те - без излишни точки и с прекомерно много удивителни!!!(в период) . " Грешно е...", казаха много и грешна, аз ги послушах, "Нямаш сърце..." - казаха други и аз доброволно се отказах от него. Ти тръгна от Тук без избор, и се върна Там по навик. Съвестно си повтарям, че постъпих богоугодно, но съвестта ми е чужда някак, когато си липсващ.
Сферичният ми кувиоз за мисли бавно издъхва от напора им да бъдат споделени, но само с теб. Грешна съм, грешна съм, грешна съм - се опитвам да съхраня като убеждение в него.
Колапс! Съхранението неуспешно - паметта е пълна. Колко жалко, че не съм иззидана от библейски нагласи - борбата е по-жестока, макар че те я спечелиха.
Няма значение, нали постъпихме РЕДНО и се наместихме в редиците. Ти сега заспивай до която ТРЯБВА, аз ще заспивам сама...(това е предпоследното многоточие, нямам сили да изрека думите, скрити зад него).
Прекръствам се с грешните си ръце, усещали теб. Не ми беше трудно - и на ръцете на убиеца им се случва понякога, по навик...(последното - съдете ме!).

понеделник, 15 юни 2009 г.

Ококорено

Лицето ми е игленик-забивам в него погледи,
колекционирам чуждите очи
и превръщам ги във лупи...
Понякога изгарям се чрез тях + слънцето-
съвсем умишлено...
Понякога захвърлям моите кълба със ириси
и гледам от гърдите си.
Завиждам на безвзорните,
когато се огранича със погледа.
Най-бездънни са очите ми
когато са затворени...

неделя, 14 юни 2009 г.

Глави


Глава Моята: Време е...

Застанах сама под дървото. Позволих на уморените си очертания да бъдат погалени от земята. Всичко свършва някога, винаги съм го знаела, но когато всичко свърши...аз бях още в началото.
Опитах се да затворя очи, а те отказваха. Виновно запазих погледа си. Знам - беше време да погледна всичко, от което бягах примирено и някак си по навик. Идва ден, час, минута, секунда, миг, в който трябва да платиш за удобните си навици. Моят беше дошъл. На позорното ми бягство от света бе сложен край: "Виждай!" - каза Гласът... И сега филмовата лента бавно, но сигурно завъртя финното си туловище - Видях! И?! Не боли от взора, а от съзнанието му. За съжаление виждайки, почувствах... "Неминуемо!" - обади се една доста сериозна мозъчна клетка. Изсмях и се с артериите си - та аз отдавна бях спряла - да чувствам, не е ли забелязала...?! Макар че какво съзнание би имал взорът на една доста сериозна мозъчна клетка...
Време е - стените на душата ми се рушат под тежестта на праха...

Глава Поредна: Пролетно почистване

Сега мозъчната клетка ми се изсмя. И беше права - трябваше ли да изпратя толкова уханни пролети без да се възползвам от тях...
Очните ми ябълки се завъртяха. Двете стъклени кълба ме огледаха - свих се, почувствах неудобство, трябваше да поема отговорността...

Глава Следваща: На съд

Виновна съм! Да, виновна съм, и да - за всичко... Отнех се от всички, изтръгнах и от тях, и най-тежкото обвинение - отнех се от себе си...
Смекчаващи вината обстоятелства - нула.
Причини - една единствена - СТРАХ.
Доказателства - не е измислено такова число(не ни се налага да броим до толкова)
Пропуснати ползи - двадесет години.
Причинени вреди - самоунищожение и един рак.
Присъда - ПРОДЪЛЖАВАЙ, ЗНАЕЙКИ.
Тряс!...

Глава предпоследна: Дали?

Едно листо се отрони, потанцува и падна върху примката. Беше неприлично зелено... Довери се на вятъра, наслади се на кратък полет, а сега - ще гние. Заплетох пръсти с въжето. Погледнах клона - ще издържи.Проверих възела - здрав е. Нозете ми изглеждаха изящни в тревата. Не беше честно малко преди края да се чувствам толкова красива.
Мозъчната клетка се уплаши, най-накрая разбра.Очите ми непримиримо отказваха да се затворят, грабеха неистово в последния си поглед. Усмихнах се на себе си - не ме беше страх. Стъписах се от липсата на страх, никога не съм я усещала...
И все пак - Дали...

Глава Последна: Край

Чух птича песен - космична. Прекрасен фон, реших. Погледнах към дървото. На моя палач - клона - пееше славей... За първи път, за първи път Аз чувах славей... Той пееше там до мен и само за мен... Нещо намокри бузата ми... беше солено. Засрамих се, захвърлих решението си. Как да избереш въжето в свят, в който пеят славеи...

Глава Първа:
Продължавам...!

четвъртък, 11 юни 2009 г.

Ти ли си?


Познавах те отдавна, когато още искаше, когато още вярваше, че сълзите съществуват... Наблюдавах те, понякога с часове и се молих ако порасна да съм като теб - детска, непримирима, красива дори в бръчките си... Усмихваше ми се, когато заминаваше и пееше докато се отдалечаваше... Смеех се, после плачех, а после свиквах с отсъствието ти и започвах да чакам да ме изтръгнеш от навика да те няма.
После дойде Тя - мигновенна и неочаквана, дойде и те отне от мен. Сега пак си тук, наблюдавам те и ме е старах, страх ме е да не се превърна в непознатата, отчаяната, пресушената... Не вярваш, нали?! Не вярваш, че ти е останала дори и една искрена сълза, не вярваш, че има нещо, което да я заслужи..., дори аз...
Тръгнах, не знам дали си забелязала, не знам дали си усетила моята липса. Оставих те в безвремието ти, обхванато от досаден нихилизъм. Тръгнах и ми се струва, че вървя, че продължавам. Струваше ми се... После отворих очи... Винаги съм мразила огледалата, но никога така...
Стоях там, до теб и вярвах, вярвах, че те познавам, че още си ти, че не е останала само обвивката, която те пренасяше по пътищата...
Ти ли си? Ти ли си? Ти ли си? Не приглушавай крясъка, само той ми остана... Ти ли си?
Предполагам, че мълчанието е злато... Ще поостана още малко.
Плачеш ли..., мамо?!

...

Осланям се на бронята си-
тъй излишна и жестока
сама зазидах се...
от страх,
от страх да не остане гола
моята душа - единственото упование.
Съградих стена, съградих вселена,
в която съм недосегаема,
защото бях сама
ограбих се...изгубих всичко
чувствата изтляха със понятията
далечни и несъществуващи...
чувствах някога...
Прекрасно бе, но забраних си
Обвивка съм и ми е лесно...
Отдавна разпнах същността си
сега витая и очаквам...
очаквам да разтворя прегръдката си
със риск да се превърна във разпятие -
и да обичам!