вторник, 22 декември 2009 г.

Коледа...

Наскоро получих писмо, не на хартия, но все пак писмо - с молба. Да опиша коледните си фантазии. Стана ми смешно, после тъжно. Осъзнах - не вярвах вече в Коледа и не ми се празнуваше. Сега, няколко часа преди да стегна багажа си и да замина у дома, разбрах! Коледа идва, всъщност след два дни. Няма да е като преди, няма да има голяма елха, нито кукли под нея, няма да има и книги. Дядо няма да ми разказва приказки, но все пак с баба ще пеем. Може би мама няма да ме гледа така както когато бях дете - по-скоро с малко тъга и... разочарование. Но аз ще ги снимам. Не, не с фотоапарат, а със сърцето си...
Коледни фантазии, чудеса, желания... Не знам дали имам, пътищата ме промениха, пораснах предполагам. И се бях изгубила - като малко дете сред бялата безкрайност. Не търсих снежната царица и не носих спомени за розови храсти в сърцето си. Младостта ми довя бунтове - срещу света, съвременните хора, политиката, бездуховността и накрая - довя ми нихилизъм и червен нос, може би и малко слепота.
Имам проблеми със съня напоследък, не мога да спя - на тъмно или по-скоро не мога да живея - на светло. Но изведнъж... като във всяка коледна приказка, стана чудо. Не грандиозно, малко и много лично... Заплаках! И се усмихнах!
Не искам подаръци тази Коледа, не искам звездна Нова Година... искам светлина...
Искам пак детското си сърце и очи. Искам да запомня дядо си - усмихнат и треперещ. Баба - как меси питката и пее. Мама - как стои тихо и просто ме обича, макар и малко досадно. Искам да падна в снега и да размахам свободно ръце - Ангел! Да лапам лакомо снежинките и... да обичам. Искам да не виждам просто нещата, а светлината, която се прокрадва зад тях. Искам сърцето ми да е като четката на художник, като петолинието на композитор, като писецът на писател, като крилата на птица, като ръката на слепец и усмивката за сълзи... Искам най-светлото на този свят - Любовта!
А сега, сега ще сложа куп ненужни неща в стария сак, няма да заспивам. Ще измия косите си и ще дочакам изгрева...будна. После, после ще се прибера у дома. Там, където ме чака моето семейство, за да се прегърнем на прага от нетърпение, да окрасим елхата, да подредим масата и без да чакаме подаръци да погледнем небето в дванайсет часа, когато казват, че то се отваря...
Моите коледни фантазии са всъщност една - искам, без излишно лицемерие, да съм добър човек и да обичам, със или без сълзи, и да дойде този ден, в който аз ще посрещам на прага и други ще събират багажа си, за да дойдат при мен, вечно обичащата и прощаваща... Просто чакаща - децата да се приберат у дома и да разказват за световете си, за пристаните и бреговете, които никога няма да видя... Да се вгледам в очите им и да знам, че в крайна сметка... любовта е най-светлото нещо на света...

2 коментара:

Stefan Stoychev каза...

Трогателно... побиват ме тръпки, докато чета някои от стиховете ти!

tea каза...

Благодаря!