сряда, 30 септември 2009 г.

Рапсодия в черно и бяло, и алено


Музиката се лееше изпод набръчканите пръсти, сълзите се изтръгваха изпод решетките на миглите, песента разкъсваше бетона и политаше отвъд стъклото към отлитащия лястовичен глъч по жиците... Клавишен трясък, въздишка - солта погали кървящите устни.
Той облегна глава на пианото и почувства кръвта, циркулираща настървено по туптящите му вени. Тишината му шептеше мръсни думи и предизвикваше неприлични и забравени от него желания... Почуства се жаден, опустошително жаден. Жажда... Жаждата го съпътстваше откатко се помни. Вечно жаден, вечно ожадняващ...
Мислите нахълтваха неканени и неискани в командната кабина, рязко се изправи прибави малко ноти към полонезата, под формата на сто грама уиски. Алкохолът приятно ужили езика му и отпусна умореното тяло. Огледа стаята - пожълтелите тапети, книгите, покриващи пода и мръсните дрехи... Миришеше на старо, миришеше на мухъл. Повдигна бутилката евтино уиски и притвори очи... За миг усети спокойствие, после се сепна - не беше свикнал. Клепачите натежаваха, ръцете сърбяха, сърцето пукаше. Отиде бавно до прозореца, погледна по навик увяхналата улица. От някъде идваше музика. Музика е пресилено - някакви тъпа, евтина кръчмарска помия от звуци със стихове, които му причиниха раздразнение в стомаха. Затръшна прозореца и дръпна завесите. Отдавна бяха дръпнати всъщност. Има ли значение. Няма значение.
Погледна пак към пианото и гърлен смях се изтръгна от пастта му. Отпи пак и пак, и пак, и пак. От старото огледало го гледаше някакъв брадясъл, рошав, потен, някакъв. Не го познаваше и не искаше да се запознава с него. Мразеше го! Седна зад пианото, положи ръце върху клаивишите. Остана така. Някаква странна страст го пареше от вътре и трябваше да се отърве от нея. Няма пари за курви, а и уискито повече помага. Изведнъж едно разкъсващо сетивата танго - Astor Piazzolla, Libertango гръмна сред бетона. Мислите се удавиха, очите затънцуваха, ръцете рисуваха, сърцето...сърцето...
Изля се, оттпусна се, а сега? Пак ли? На къде вече... Не знаеше. Нищо! Кой е? Пианистът, непознатият в стаята му, човекът вечно зад завесите, мъжът, който обичаше една жена, мечтателят... Сенки, само сенки са му останали. И куп мръсни, съдрани чорапи. И една стара снимка - единственото доказателство, че съществуваше някога. Че е бил. Студена пот изби по челото му, положено върху бялото и черното. Сенки, само сенки...
Трябва да има изход, някакъв. Не можеше повече. А и му омръзна от почукванията на сънени съседи, които така явно не оценяваха гения му. Пак тази музика се промъкна през прозореца. В свят, където такава музика властваше, той нямаше място. Отдавна го беше обмислил. Но все не стигаше уискито. Сега като че ли му стигна. Дойде му и в повече. Изходът беше ясен и единствен. Не искаше да се бори и не вярваше, че ще успее. Стана бавно. Дръпна завесите. Трябваше. Отвори прозореца. Широко. Погледна пианото, отиде до него. Погали го. Със сетни сили го избута до прозореца. Не беше чак толкова трудно. Прости физични закони. Един достатъчно дълъг лост и всичко може да бъде повдигнато и избутано ако се налага. Така и стана. Малко пот (имаше я в излишък), решителност и няколко изплашени минувачи при вида на политащото пиано.
Трясък. Силен. Красив. Нотен. Клавиши по асфалта. Рапсодия в черно и бяло. Не го заболя. Усмихна се. Пое си дъх. Погледна към жиците. Нямаше бяла лястовица. Пак се усмихна. Прекрачи. Полетя! Полет и после КРАЙ.
А после хората говореха за красивия труп върху мъртвото пиано. Рапсодия в черно, бяло и алено.
Но някои съседи бяха доволни. Кварталът бе станал далеч по-тих.