петък, 26 юни 2009 г.

В ла минор


Колко е летящо когато няма нищо, абсолютно нищо в утробата с очи... Само едно тихо, пърхащо, пиано, разтилащо из вените ми ноти... Невидими ръце рисуват по прашните клавиши на моята душа и засиява дъга в очите... Свободата е уникално чувство, което няма нужда от зависимости, противно на очакванията и нагласите.
Свободна съм сред звуците, изпълващи детството на моята пролет. Пролет, за която воювам(и често губя битката, но пък рядко...) !
Усещали ли сте се пеперудени...? За един кратък миг? В един дъждовен ден? Сами? До някого? Прекрасно е - "музика, лъчи"...
Пеперудено ми е, даже и в тъгата... Едни ноти ме поеха, затвориха очите ми и не спряха да целуват треперещите ми устни, черно-бели, минорни устни...
Ноти, ах, Ноти...! Копнея, а едно припомнено пиано не спира да звучи...

четвъртък, 25 юни 2009 г.

"Негодни" изречения


Прегризах си душата, за да има оправдание, че е кървяща... Изключих си телефона - не са ми нужни още гласове, имам си достатъчно в претъпканата ми от милозливи съждения, глава. Не ви харесва моето отношение и погледът ми, лишен от лъчи... Простете! Съжалявам много, че не пасвам. Не сте направили матрицата достатъчно "обществена" и аз май изпаднах от един процеп: "Лошо изпълнение.!" А уж калта лесно се оформяла: "Конвейра не си е свършил работата!" Но не се притеснявайте, изкажате го, на глас! "Негодна! Вън!"
Тръгнах, в търсене на други негодни - оказаха се немалко. Даже имаше специални места, където се събирахме. Там "годни" не идваха от страх да се почувстват "не-годни". Забавлавяхме се по "негоден" начин, говорихме така, смеехме се още по- знаете как. Сътворихме си един малък "негоден" свят за "негодници" и ни беше "негодно" хубаво. Щастието се разливаше по смешни чаши от деформирани бутилки и потичаше по не-добре скалъпените ни вени, за да се слее с не-подходящо червената ни кръв...
Какви дни бяха..., и какви нощи - паметни и не- ... Какви времена, какви "негодни", прекрасни времена, далече от другите, истинските, смислените, "годните"...
Но не би... Не им харесваше на височайшите да сме щастливи. Как ще смеем да посмеем да забравим собствената си "негодност". Нахлуха с едни от най-годните оръжия и разрушиха нашия свят. Гръмко! Изведнъж! Без пеговори! Без опит за помирение... Малката ни вселена потъна в разруха. Опустошени, ни върнаха в реалния свят на определения, критерии, рамки и шаблони... Опити за пре-възпитание, за интеграция - унижения...
Объркаха ни тези "годни". Първо ни обявиха за прекомерно различни да бъдем част от тяхното стадо. Когато се примирихме и всички черни овце направихме свое, черно едно, те решиха, че няма как така да съществуват две стада и опази Боже, едното - черно. Замъкнаха ни, оковани, обратно и ни казаха: " Станете бели! За целта - белина, всеки ден минимум по осем часа да се киснете в нея!" Но нима кафето може да побелее...
Не ви искаме белината! Загуба на време е! Върнете ни черната, "негодната", глупавата свобода на различно съществуване!!! Стига с този закон на джунглата, мили "годни"- радвайте се на вашият калъп, ние ще се радваме на нашето "безкалъпие"!!!

сряда, 24 юни 2009 г.

Нещо като нищо


Не знам на къде отивам, не знам и от къде идвам. Толкова много очи.. Толкова много очи...и моите, някъде там - две малки, притворени, и в тях слънцето. Вървях, спъвах се, тичах, падах... Ожулените ми колене продължаваха - стъпка, после още една...
Пак кръстопътище, ограбено от табели...мислите мълчат, лутат се... Къде сте посоки?!
Хаосът тече във вените ми, цунамита връхлитат съня ми, имам нужда от настройване... усещам се фалшива...
Изправих се срещу Великаните, видяха ми се мелници, танцувах сред огньове, не усетих пламъка... Борих се, кървях до нужда от преливане...и пак безтабелност...
Падам и търся утеха във пръста, но и тя не ме приема - не ми било време! Мъртва сред живите и жива сред труповете... Отново бяг... Отново налудничеви картини в съня...
Искам отговори, но кой да знае, че първо трябва да се добереш до въпросите??? Кой?
Свисти вятъра, пее ми..., разказва - слушам и плача със стари сълзи. Не плача за другите, просто техните истории разплакват моята...
Помня едни очи. Срещнах ги в опита си за полет, усмихнаха ми се - бяха топли,нужни..., отне ги една ръка, ръка, която настояваше да съм сериозна. Със загубата на непознатите пристани, загубих вярата, че съществуват...
Пак кръстопища! Разпилявам мисли на всеки ъгъл... Дали някой ще мине да ги събере, да сглоби пъзела на смисъла, да ми го върне... Надали. Живея в многоточията и търся извори - намирам само пресушени...
Поредно кръстопътище. Забивам кол. Ще сътворя табела!

Сбогуване ІV

Свеща догаря,
пламъкът душата ми гаси...
Забравени птици умират под стряхата.
И сянката започва да боли!
Сбогувах се със смисъла
и мечтите забраних...
Изтрих се от очите ви.
Уморена съм...,
Затварят се клепачите-
последният ми поглед е красив...

неделя, 21 юни 2009 г.

Сбогуване ІІІ

Убийствен беше полета-
ти блъсна се във стъкления край
и падането бе завинаги.
Лежиш, потрепваща
захапала живота,
а прозрачнита крила загиват...
Прекрасна си в последния си транс,
тъй пърхаща, божествена умираш...

Сбогуване ІІ

Мълчиш-
и аз мълча
и чакам да признаеш,
че вече всичко отлетя
и в навика сме вкопчени.
Неприятни мисли в късен час-
ухае ми на "Сбогом",
Свободен си,
такава съм и аз,
ще липсваш
ще ми е гробовно...

Сбогуване І

Изгасва бавно моят ден,
изпращам го - от бяс е просълзен...
Виновно пак мълча и махам му за сбогом.
Отива си, тъй свел глава,
бавен и нищожен
Пропилях го в суета
и в търсене на подиум
Уморен е,
затова
бърза към Луната
Чака го и тя-
да изтрие самотата,
вледенила слънчевата му душа
и убила мойто чакане...

"Няма нищо по-хубаво от лошото време"...


Няколко облачни катастрофи, небесен крясък и метални илюминации... Започна като тихо ридаене и изведнъж... ведрото се обърна с пълна сила.
Дъждът пак ме свари неподготвена, нескрита и естествено - чужда на чадъри. Затичах се в търсене на стряха, нахлух с трясък в няколко локви, а капките се забавляха по голата ми кожа. Вече тотално мокра, нагазила в море(буквално) от треви, се спрях невиждайки смисъл от прикритие. Пуснах косите си и затворих очи. Оставих малките Мокри да танцуват по лицето ми и помолих вятъра да полети с косите ми... Изпитах блаженство и още веднъж благодарих на ненавистта си към чадъри. Damien Rice невъзмотимо продължаваше да ми пее на ухо, а аз се усетих свободна...и безбожно мокра. Усетих няколко изумени погледа да се стрелкат към мен и ги съжалих.
Хора, вали! Топла, прекрасна и стихийна, се изсипва водата от небесния свод... Как не усещате колко истинско е съприкосновението, колко пречистващо и непокорно е преживяването...
Прииска ми се да танцувам, но щеше да дойде много на разминаващите се с мен. Затова просто останах там сред парка, тиха и нирванна, розова и летяща. Едно малко момче ми се усмихна - усетих се смислена сред бурята...
Небето си правеше пир, земята бълбукаше, а аз стоях по средата и се влюбих в дъжда...
Благодаря ви, Облаци, за мокрия подарък...!

събота, 20 юни 2009 г.

Тогава...


Усетих нежното гъделичкане на непокорните треви, извърнах поглед... Ти беше там и ревниво криеше ябълковите си ириси от слънцето. Отказвах да повярвам, че лежиш до мен в необятието... Усещах парещ страх от евентуалната загуба. Но ти беше там - обикновен, истински и само мой... Беше ми подарил правото на досег и взаимност... окриляващо право!
Поисках да погаля клепачите ти, тъй показно затворени, но не исках да прекъсна нирваната...
Уплаших се от мислите си и от натрапчивата нужда да се взирам в теб. Уплахата не успя да прегради погледа ми. Исках да запомня всяка твоя черта, всяко потрепване в отговор на поредния опит за кацане на поредната мушица, всяко намръщтване, изписано от наглите лъчи, на твоето лице... Съхранявах ревностно твоите движения, а постелената ти ръка ме изпълваше с опиянение.
Поглъщах егоистично всяка бенка, която откривах по отпуснато ти тяло и се молих да не отвориш очи и да не бъда разкрита, аз и желанието ми, тъй живо и непокорно... Проследявах движенията ти и отпивах от тях. Подреждах всеки кадър неуморимо и зглобявах нашия наивен сън...
Обикнах те там, сред тревите и безутешният им танц, сред вятъра, ускоряващ пулса, сред върховете, надменно извисили се над нас, сред слънчевите лъчи, приканващи и парещи, сред своята душа, трептяща и отекваща със ехото... Обичам те, неподозиращ...
Потъвам, не ме спасявай- удавянето е блаженство...

петък, 19 юни 2009 г.

Диагноза


Сълзите ми са оловни и вече няма път, през който да избягам от тях... Свличат кожата ми и вече знам, че съм низвергната... Опитах се да се оправдая - не успях. Пръстите ви жестоко сочеха към мен...
Сега просто плача, сред бели, стерилни стени... Плача, като на поклонение... Сълзите ми утекват в безмислието...
Плача безутешно и знам, че няма никой да се приближи, че няма кой да докосне рамото ми, знам че съм съм излишна...
Колко е срашно да си излишен, когато има толкова нужни и смислени, а ти стоиш просто там, обитавайки пространството без посока и надежда... Обитаваш, вярвайки, че ще дойде ден, в който ще бъдеш открит и възмезден за всички болки и отстъпени преживявания... Ден, в който всички сънища, които си сънувала напук на реалността, ще придобият очертания и ще запеят текстове на Джани Родари...
Не би... самотата е диагноза...

Изкуствено


Смехът ви ме убива, приятели
и бягайки неистиво от него,
аз пак раззейвам вашите усти...
Гримът ми вече бетонирано стои,
забравих собствените си черти
и никой май не ги познава
А маската започва да тежи...


Той се прибра в прекрасната си стая и седна пред огледалото, започна да отстранява боята от лицето си с движения, научени наизуст... Рядко отправяше поглед към отражението си, избягваше го вече години. Самотата бе най-старият мебел в покойте му и той я бе заобичал, нямаше как иначе... Приведе глава и намери защита сред пръстите си, остави умората да се прецеди през тях и да изтлее в безвремието. Помъчи се да стане, не видя смисъл - къде ще отиде, при кого ще приседне, никой не го чакаше, не и вечер. Да заспи, отдавна се бе отказал да опитва, и сънят го бе изоставил, а и сънищата му бяха нечестно красиви...
Реалността я избягваше, също като сънищата - бе свикнал с маската си, бе удобна и не предизвикваше въпроси, поне не такива, за които не разполагаше с отговори.
Повдигна се бавно, по навик, предвижи тялото си към прозореца, но не дръпна завесите..., решетките му бяха нужни...
Сега там, далече от смеха и глъчката, от тълпите, които го боготворяха и жените, които примираха в присъствието му, той бе изгубен, той бе сиротен, малък и бездънно сам. Тези мисли не бяха нови, даже не помнеше дали е имал различни, а имаше... може би...
Някой почука и го изтръгна от празнотата, която го изпълваше. Вратата не се отвори, но малък плик нахлу вътре.
Не го заинтригува изключително хартиеният дом на едно писмо - получаваше безброи и често не ги четеше, но тази вечер бе непоносимо самотна.
Приближи се и посегна към поредната част от прозаичното си ежедневие, когато един адрес, изписан там, го накара да затрепери... Почувства вълнение, истинско, разтърсващо - сякаш за миг пак усети живота в себе си, вятъра, нахлуващ ненатрапчиво през завесите, самоубийствените удари на една пеперуда, която чак сега забеляза, в стъклото.
Спря се за миг. Несигурността се превърна в нервни конвулсии, разтърсващи ръката му.
Взе го. Приседна. Загледа се в него. Обърна го. Вдъхна аромата му. Не го усети. Поне не този. Не който очакваше.
Отвори го. Не можеше да чака повече...
Безмълвието никога не е било толкова доминиращо колкото сега...
Не повярва, опита се, прочете го пак. Не повярва, а беше истина.
Отдавна бягаше от и търсеше този отговор, Нея. Сега го получи. Не му хареса.


***


Беше ветровит ден, а слънцето едва се прокрадваше през навъсените облаци. На фона на заявилата за себе си буря тя изглеждаше стихийна и необикновено красива... Той не съумяваше да откъсне погледа си от непослушните и коси, разпилени върху прозрачните и рамене. Обичаше я, безумно и необратимо. И тя го обичаше, и го приемаше.
- Ритна - усмихна се тя - Усети!.
Усети и му стана някак топло. Почувства се истински и смислен.
- Още малко - каза тя - И ще мога да погледна в очите му...
Замълча.


***

Слънцето пареше клепачите му, а непрестанният плач го влудяваше. Знаеше, че няма да е лесно, но не очакваше да подходи толкова себично. Не можеше да пише, да мисли... Проклетият рев - писнало му беше.
Беше получил писмото преди седмица и още не бе дал своя отговор. Искаше да опита. Вярваше, че ще успее. Но как да замине, как да ги остави сами. Тя нямаше да дойде. И щеше да е права - няма място за деца там.
- До кога ще циври?
- Плаче! Боли го...
- И мен ме заболя, главата ме заболя! Излизам!


***


Погледна ги. Изглеждаха толкова спокойни, толкова незнаещи... Ще му простят, ще им праща пари, а когато то порасне може и да дойдат при него. Тя го обича. Ще му прости. Приема го. Ще му прости. Ще му прости. Ще му прости...


***


Беше трудно писмо, но беше време. Тя му липсваше. Не приемаше нито цент от парите, които и пращаше. Обичаше я все така. Вече започваше да усеща съжаление за избора си, но беше направен и нямаше връщане назад. Бе пожънал успехи, бе популярен. Всички искаха да бъдат до него. Защо по дяволите не беше щастлив...?
" Прости ми! Обичам те! Елате при мен! Липсвате ми! Съжалявам!"


***


С прискърбие искаме да Ви уведомим, че Вашата съпруга почина след тежко заболяване. Няма кой да поеме грижите за сина Ви. Има и други неща за уреждане. Надяваме се на скорошното Ви пристигане.


***


- Здравей! Ще дойдеш с мен!
- Кой си ти? Защо си?

...

Негодник


Ръцете ми увиснаха като гюлета, усетих гърдите си стъклени и ужасно прозрачни... Опитах се да ги скрия, уви - тежестта на ръцете ми бе непоносима и се свлякох пораженчески. Очите ми те виждаха да се отдалечаваш, а сърцето никога не се бе чувствало толкова покорено, толкова безнадеждно твое... След миг изчезна..., поисках да крещя, поисках да викам неистово, непозволено, да раздера небето. Понечих - някаква невидима, но горчиво осезаема буца се бе настанила в гърлото ми, неканена и неискана, но позната... Крясъкът бе убит още в зародиша.
Обърнах се към сълзите си, исках ги, търсих ги трескаво... и неуспешно.Остана ми тишината - загнездила се наоколо, лепкава, мътна и безкрайна.
Цялата се превърнах в болка - една огромна топка от болка... Започнах да се търкалям в тишината, изцъклих очите си от бдения, устните ми залепнаха от мълчание, ръцете ми окапаха от очаквания, краката ми се смазаха от безпътието...
Никакви очертания не останаха по мен - едно титанично грозно кълбо от болка, безсмислено бродещо сред пустинята от спомени...
Отиде си със смисъла, остави ми съществуването... Негодник!?

сряда, 17 юни 2009 г.

Притча


Съблазнена от греховете,
смъртни и не

(надвишаващи седем на брой),
тичам пастелено гола
из дебрите на душата усойна.
Късно е за разкаяние -

обитавам леглата на демони

и словоблудствам със огнени сърпове...
Ангел съзря ме и ме осъди,
изсмях се - паднал до мене бе той...



Беше гласовита нощ, птиците не спяха, а блудстваха с дърветата... Уморих се от чакане и от смиреност. Опитах се с една книга, после с друга - не се получи. Чуждите думи не заглушиха моите. Желанието ми бе забранено, но алено натрапчиво...Омръзна ми от многоточията и скрититите зад тях страхливи думи. Обичам те - без излишни точки и с прекомерно много удивителни!!!(в период) . " Грешно е...", казаха много и грешна, аз ги послушах, "Нямаш сърце..." - казаха други и аз доброволно се отказах от него. Ти тръгна от Тук без избор, и се върна Там по навик. Съвестно си повтарям, че постъпих богоугодно, но съвестта ми е чужда някак, когато си липсващ.
Сферичният ми кувиоз за мисли бавно издъхва от напора им да бъдат споделени, но само с теб. Грешна съм, грешна съм, грешна съм - се опитвам да съхраня като убеждение в него.
Колапс! Съхранението неуспешно - паметта е пълна. Колко жалко, че не съм иззидана от библейски нагласи - борбата е по-жестока, макар че те я спечелиха.
Няма значение, нали постъпихме РЕДНО и се наместихме в редиците. Ти сега заспивай до която ТРЯБВА, аз ще заспивам сама...(това е предпоследното многоточие, нямам сили да изрека думите, скрити зад него).
Прекръствам се с грешните си ръце, усещали теб. Не ми беше трудно - и на ръцете на убиеца им се случва понякога, по навик...(последното - съдете ме!).

понеделник, 15 юни 2009 г.

Ококорено

Лицето ми е игленик-забивам в него погледи,
колекционирам чуждите очи
и превръщам ги във лупи...
Понякога изгарям се чрез тях + слънцето-
съвсем умишлено...
Понякога захвърлям моите кълба със ириси
и гледам от гърдите си.
Завиждам на безвзорните,
когато се огранича със погледа.
Най-бездънни са очите ми
когато са затворени...

неделя, 14 юни 2009 г.

Глави


Глава Моята: Време е...

Застанах сама под дървото. Позволих на уморените си очертания да бъдат погалени от земята. Всичко свършва някога, винаги съм го знаела, но когато всичко свърши...аз бях още в началото.
Опитах се да затворя очи, а те отказваха. Виновно запазих погледа си. Знам - беше време да погледна всичко, от което бягах примирено и някак си по навик. Идва ден, час, минута, секунда, миг, в който трябва да платиш за удобните си навици. Моят беше дошъл. На позорното ми бягство от света бе сложен край: "Виждай!" - каза Гласът... И сега филмовата лента бавно, но сигурно завъртя финното си туловище - Видях! И?! Не боли от взора, а от съзнанието му. За съжаление виждайки, почувствах... "Неминуемо!" - обади се една доста сериозна мозъчна клетка. Изсмях и се с артериите си - та аз отдавна бях спряла - да чувствам, не е ли забелязала...?! Макар че какво съзнание би имал взорът на една доста сериозна мозъчна клетка...
Време е - стените на душата ми се рушат под тежестта на праха...

Глава Поредна: Пролетно почистване

Сега мозъчната клетка ми се изсмя. И беше права - трябваше ли да изпратя толкова уханни пролети без да се възползвам от тях...
Очните ми ябълки се завъртяха. Двете стъклени кълба ме огледаха - свих се, почувствах неудобство, трябваше да поема отговорността...

Глава Следваща: На съд

Виновна съм! Да, виновна съм, и да - за всичко... Отнех се от всички, изтръгнах и от тях, и най-тежкото обвинение - отнех се от себе си...
Смекчаващи вината обстоятелства - нула.
Причини - една единствена - СТРАХ.
Доказателства - не е измислено такова число(не ни се налага да броим до толкова)
Пропуснати ползи - двадесет години.
Причинени вреди - самоунищожение и един рак.
Присъда - ПРОДЪЛЖАВАЙ, ЗНАЕЙКИ.
Тряс!...

Глава предпоследна: Дали?

Едно листо се отрони, потанцува и падна върху примката. Беше неприлично зелено... Довери се на вятъра, наслади се на кратък полет, а сега - ще гние. Заплетох пръсти с въжето. Погледнах клона - ще издържи.Проверих възела - здрав е. Нозете ми изглеждаха изящни в тревата. Не беше честно малко преди края да се чувствам толкова красива.
Мозъчната клетка се уплаши, най-накрая разбра.Очите ми непримиримо отказваха да се затворят, грабеха неистово в последния си поглед. Усмихнах се на себе си - не ме беше страх. Стъписах се от липсата на страх, никога не съм я усещала...
И все пак - Дали...

Глава Последна: Край

Чух птича песен - космична. Прекрасен фон, реших. Погледнах към дървото. На моя палач - клона - пееше славей... За първи път, за първи път Аз чувах славей... Той пееше там до мен и само за мен... Нещо намокри бузата ми... беше солено. Засрамих се, захвърлих решението си. Как да избереш въжето в свят, в който пеят славеи...

Глава Първа:
Продължавам...!

четвъртък, 11 юни 2009 г.

Ти ли си?


Познавах те отдавна, когато още искаше, когато още вярваше, че сълзите съществуват... Наблюдавах те, понякога с часове и се молих ако порасна да съм като теб - детска, непримирима, красива дори в бръчките си... Усмихваше ми се, когато заминаваше и пееше докато се отдалечаваше... Смеех се, после плачех, а после свиквах с отсъствието ти и започвах да чакам да ме изтръгнеш от навика да те няма.
После дойде Тя - мигновенна и неочаквана, дойде и те отне от мен. Сега пак си тук, наблюдавам те и ме е старах, страх ме е да не се превърна в непознатата, отчаяната, пресушената... Не вярваш, нали?! Не вярваш, че ти е останала дори и една искрена сълза, не вярваш, че има нещо, което да я заслужи..., дори аз...
Тръгнах, не знам дали си забелязала, не знам дали си усетила моята липса. Оставих те в безвремието ти, обхванато от досаден нихилизъм. Тръгнах и ми се струва, че вървя, че продължавам. Струваше ми се... После отворих очи... Винаги съм мразила огледалата, но никога така...
Стоях там, до теб и вярвах, вярвах, че те познавам, че още си ти, че не е останала само обвивката, която те пренасяше по пътищата...
Ти ли си? Ти ли си? Ти ли си? Не приглушавай крясъка, само той ми остана... Ти ли си?
Предполагам, че мълчанието е злато... Ще поостана още малко.
Плачеш ли..., мамо?!

...

Осланям се на бронята си-
тъй излишна и жестока
сама зазидах се...
от страх,
от страх да не остане гола
моята душа - единственото упование.
Съградих стена, съградих вселена,
в която съм недосегаема,
защото бях сама
ограбих се...изгубих всичко
чувствата изтляха със понятията
далечни и несъществуващи...
чувствах някога...
Прекрасно бе, но забраних си
Обвивка съм и ми е лесно...
Отдавна разпнах същността си
сега витая и очаквам...
очаквам да разтворя прегръдката си
със риск да се превърна във разпятие -
и да обичам!