понеделник, 4 октомври 2010 г.

Един ден

Миглите ми издават странен звук. Свивам пак цигара. Усмихвам се, защото ми се плаче. Все така... Тихо, замислено, близо... Трудно ми е. Ръцете ми треперят от известно време, без причина. Усещам! Вени, тупти, подсмърча. Много лица, навсякъде лица - по плочките в банята, на стените, по тавана - навсякъде виждам лица. Чудя се до кога. Невен на масата. Без аромат. Само цвят - портокалов. Някой ден ще се засмея много истински и много силно - на себе ще се смея. Ще си спомня и ще се смея. После ще помълча. За кратко. Ще ми се доиграе на дама. Тебешири... Черна дъска.
Оцелява се! Падах не веднъж - клише! Не случайно. Често лъжа. Понякога и без причина. Измислям си свят. Обърквам буквите. Светът оживява и е хубаво. После заспивам и нов. Събуждането е тежко. Реалност. Мълчание, когато копнееш за думи. И пак е хубаво. Болка. И пак е хубаво. Опит. Старание. Нов опит. Ще се пръсна. Музика. Тъжна. Друга не харесвам. Сърцето ми винаги е биело в минорен ритъм. Прозорецът винаги се затваря преди да е зазвучало. Някакви завеси. Аз съм далече. Зад тях - познато и недостижимо. Дали наистина не можем да убием пресмехулник...?
Боже, още те чакам! Песните, които някога ме разплакваха сега звучат банално, кухо... Няма пиано, няма цигулка достатъчно тъжни, за да я изкарат от мен. Кухини! Плачещи върби. Одраскани колене. Драскотини, градушка от тишина... Няма да успея да те дочакам. Ще стана застрашен вид. Без червени книги. Звездните атласи са от миналия век. Звездите са по-стари. Но винаги са в крак с модата. Упорита съм. Чакам собствения си потоп. Лелея го.
Изчезнаха циганите с плачещите цигулки. И ти изчезна. Колко години минаха. Не питам. Забравата е функция. Натрапчиво. И безмислено. Някой разказваше за дървета. Смях! Някаква тиха истерия сред разпилени коси. Има нужда от редакция. Авоарите привършват. Свеждам! Отпускам. Мухи. Празно небе. Цинизъм на помощ.
Отказвам да затворя очи без теб! Но той ще ме победи. Ще се затворят и пак илюзии. Нужда - липса - абстиненция! Земята се въртяла... Божичко! Мастилени петна по кожата ми. Прежда и гумени джуджета!!! Изкуствени перли. Алцхаймер. Тук таме рак. Няма те!
Пиши си мемоарите в черна роба и дерижирай на сън! За мен остави само празните страници.
Един ден всичко ще бъде наред! Тогава ще ти помахам.

събота, 2 октомври 2010 г.

Грр...

Метални стружки по восъчно лице
мъртви пеперуди като залагалка
Камък и ръждясало длето
Склуптор без ръце

Танцувам с трупове,
обичам на очите бялото
Мечтите си затварям в кувиоз (познайте защо)
Икар е жив, но рови днес земята
И някакви жени плетат във тъмнината

Вчера се опитах да заплача
(като че ли и миналия ден)
"Боли" ли каза
Сажалявам -
не чувам в тишината
Кой ден сме днес
Последният.
Разбирам.
Нека да е Сбогом!!!

Когато

Когато всичко свършва
и самотата някак си тежи,
когато грамофонни плочи те преследват,
защото си ги спрял,
И хората се сливат с тишината
без да са те питали дори...
Когато умира светлината
и Луната се крие, за да се целува с непознати...
Когато цигарата догаря сам сама,
самотна заради смъртта...
Когато паяците са единствените обитатели
Когато прахта пред тебе се топи
Когато неми устни посиняват
Когато искаш да вали
Когато пясъкът замръзва
и вълните пускат котва
Когато плачеш,
изоставен от сълзи
Когато бягаш без туловище,
застинал сред най-старите дървета
Когато заклинанията са забравени
Когато взорът, сам , боли
Тогава си спомни -
за да спреш кръвта
първо трябва да кървиш...