вторник, 22 декември 2009 г.

Избор

Димът проектиран върху завесите-
жълти на бледи цветя
Крясъкът коледен
и натежалите клони,
замръзнала, счупена шейна.
Изгревът през мъглите,
замръзнали улици,
тежко ръмжаща кола.
Сковани надежди,
прегърнати от треперещи длани
черен сняг и бездомна жена!
Звъннете за подслон
и легло сред кашони,
поръчайте кратка любов!
Отстъпка за Коледа,
за вас, Неразбрани,
Самотни,Разпиляни
За вас - само днес
брукатена, мръсна
платена, но евтина
и все пак -
някак Любов!

Коледа...

Наскоро получих писмо, не на хартия, но все пак писмо - с молба. Да опиша коледните си фантазии. Стана ми смешно, после тъжно. Осъзнах - не вярвах вече в Коледа и не ми се празнуваше. Сега, няколко часа преди да стегна багажа си и да замина у дома, разбрах! Коледа идва, всъщност след два дни. Няма да е като преди, няма да има голяма елха, нито кукли под нея, няма да има и книги. Дядо няма да ми разказва приказки, но все пак с баба ще пеем. Може би мама няма да ме гледа така както когато бях дете - по-скоро с малко тъга и... разочарование. Но аз ще ги снимам. Не, не с фотоапарат, а със сърцето си...
Коледни фантазии, чудеса, желания... Не знам дали имам, пътищата ме промениха, пораснах предполагам. И се бях изгубила - като малко дете сред бялата безкрайност. Не търсих снежната царица и не носих спомени за розови храсти в сърцето си. Младостта ми довя бунтове - срещу света, съвременните хора, политиката, бездуховността и накрая - довя ми нихилизъм и червен нос, може би и малко слепота.
Имам проблеми със съня напоследък, не мога да спя - на тъмно или по-скоро не мога да живея - на светло. Но изведнъж... като във всяка коледна приказка, стана чудо. Не грандиозно, малко и много лично... Заплаках! И се усмихнах!
Не искам подаръци тази Коледа, не искам звездна Нова Година... искам светлина...
Искам пак детското си сърце и очи. Искам да запомня дядо си - усмихнат и треперещ. Баба - как меси питката и пее. Мама - как стои тихо и просто ме обича, макар и малко досадно. Искам да падна в снега и да размахам свободно ръце - Ангел! Да лапам лакомо снежинките и... да обичам. Искам да не виждам просто нещата, а светлината, която се прокрадва зад тях. Искам сърцето ми да е като четката на художник, като петолинието на композитор, като писецът на писател, като крилата на птица, като ръката на слепец и усмивката за сълзи... Искам най-светлото на този свят - Любовта!
А сега, сега ще сложа куп ненужни неща в стария сак, няма да заспивам. Ще измия косите си и ще дочакам изгрева...будна. После, после ще се прибера у дома. Там, където ме чака моето семейство, за да се прегърнем на прага от нетърпение, да окрасим елхата, да подредим масата и без да чакаме подаръци да погледнем небето в дванайсет часа, когато казват, че то се отваря...
Моите коледни фантазии са всъщност една - искам, без излишно лицемерие, да съм добър човек и да обичам, със или без сълзи, и да дойде този ден, в който аз ще посрещам на прага и други ще събират багажа си, за да дойдат при мен, вечно обичащата и прощаваща... Просто чакаща - децата да се приберат у дома и да разказват за световете си, за пристаните и бреговете, които никога няма да видя... Да се вгледам в очите им и да знам, че в крайна сметка... любовта е най-светлото нещо на света...

събота, 19 декември 2009 г.

Писмо


Снимка Sam Taylor-Wood от "Crying man"




Разкъсан чоропогащник(как мразя тази дума),кървящо коляно и дузина драскотини по лявото предсърдие или дясното... Колко пъти съм те молила да си режеш ноктите?! Вали сняг, на парцали, а хората с досадни усмивки купуват досадни коледни играчки за досадната си коледна елха, която някой ще отскубне прозаично от бъдещия им дом. Досада!
Не ми се плаче - просто си вървя под снега. Приличам на курва с разкъсания си лилав чоропогащник(ужасно грозна дума), побеляла и суха. Не мисля за теб, но мисля за това, че не мисля за теб. Плаша се - от себе си. Кога станах такава, кой по дяволите ми ампутира болката??? Фантомното ми сърце посинява скоростно. Не се бутай в мен!
Не знам къде да отида - да се прибера, не! Досадно е! Няма лирика под снегокървящото небе. Хора и улици, без "urban" романтика, без снежни човеци, без гаврошовци по витрините. Розови чантички, пълни с парцали. Обесени детски пуловерчета по изкуствените елхи. Оригинално! А онзи ден плакахме заедно заради тъжна песен. Онзи ден... Колко бързо се променят нещата, и аз. Не ми се плаче!
Бяло, бяло - зимна приказка. Глупости, глупости, глупости!!! Кална зима, приказки за умиращи деца с кибрит в ръцете. Няма духове, няма рай! Къде съм? Не знам, но ми харесва -тъмно е и трамвайната линия е успокояваща. Зяпат ме. Със съжаление. Будя съжаление. Разсмиват ме. Приличам на снежен човек. И без това очите ми са като копчета и виждат точно толкова. Трамвай! Шанс! Дали? Не! Мама!
Пак по тротоара. Разумна съм. Липсваш ли ми? Таксита, шепоти... Кога изгуби мечтите? Не ми се плаче! Махни се от пътя ми белобради, не си истински! Запуши устата на досадното си звънче! Не ме зяпай, не разбра ли - не ми се плаче!!!

Коронясах сърцето ти
измих косите си,
подредих мислите,
за да не те обърквам.
Разпнах гордостта си на кръст
и я захвърлих в килера( с който не разполагам),
за да изчакам твоята болка.
Надрусах сърцето си,
за да те понесе.
Взривих всички кораби,
за да съм без изход от теб.
Зазидах очите си-
много са шумни.
Зашивах ти сянката
всеки път щом я изгубеше.
Препрявах гласа си,
за да прилича на нейния.
Подарих ти ръцете си,
за да си вечно прегърнат.
Пресуших всички кладенци,
за да пиеш от мен.
Наливах ти щедро...
Изпразни ме!
Сега съм саката за теб.
Отиваш си...
Върни ми ръцете,
за да ти помахам за СБОГОМ!

вторник, 15 декември 2009 г.

И пеперудите също плачат...






-Снимаш мъртви пеперуди.
-Налей ми още!
-Защо снимаш мъртви пепруди?
-Искам да се напия!
-Целуни ме.
-Къде е проклетата бутилка?
-Поне ме погледни!
-...
-Ще ме снимаш ли, когато съм студена?
-...
-Красив си.
-Съблечи се най-накрая!
-Срам ме е.
-Няма да те снимам. Ще снимам себе си!
-А сега.
-Тази водка е помия... Защо по дяволите...
-Някога ме целуваше, помниш ли дъжда? Аз помня - Jak Brel и капките, помня и твоите капки вътре в мен. Поглъщах сълзите ти, спомняш ли си? Аз помня - устните ни бяха като капан едни за други. Тревите под нас, помниш ли? Аз помня - гъдел и въздишки... Някога.?
-Виж, помия е, но пак ще я изпия.
-Знам.
-Гола си.
-Сега ли забелязваш! Студено ми е вече.
-Няма ли да пиеш?
-До кога? Не откривам спасение на дъното.
-Дъното е мое!
-И аз съм твоя.
-...
-Нищо. Ще изчакам.
-Няма смисъл - аз съм преди теб.
-Може би...
-Облечи се...
-...
-Студено е, трепериш.
-Виждаш ли ме?
-Просто знам.
-Не треперя от студ! Валя!
-Винаги свършва твърде бързо. И никога не стига. Спри тази музика! Не те разбирам. Никой не те спасява в открито море. Омръзна ми от промиващо изкуство - нямам нужда от клизми, и да имам - не искам! Да спрат да ми навират шибани маркучи отзад! Смъртта е красива, защото е истинска! Не се опитвай да ме разбираш - ще се почувствам виновен. И изхвърли лайняния пепелник - като шибана картина на Пикасо е. Мириша напоследък... Вали ли?
-...По-добре си върви!
-Защо?
-Страх ме е! Когато съм до теб искам само да съм мъртва пеперуда!

...

петък, 11 декември 2009 г.

Взлом


Тя беше само настроение за него, знаеше го и не се противеше. Вместо това разкъса кората на мандарината и усети свежия и аромат. Затвори очи и погали устните си... Цитрусовото ухание се разля по сетивата и - усмихна я. Отхапа ципестия плод и сокът сластно се сля с езика и. Чакаше го, беше самотен тази вечер и имаше нужда от нея. Затова тя чакаше. Сама, полугола в малката ръждясала стая на първия етаж. Конякът я сгряваше докато чака. Беше и хладно - на душата. Приготвяше се да и стане ледено, когато той пак си тръгне - безмълвен и необещаващ, незнайно къде. Нямаше и значение. Тя щеше да чака отново онова настроение, което щеше да го тласне към нея. Търпеливо, безропотно, ненатрапчиво.
Никога нямаше да го има за себе си, само, и един ден той щеше да спре да получава тези настроения и повече никога нямаше да го види. Но не това беше важно. Тази вечер щеше, щеше да усети топлите му ръце, да се опиянава от кадифения му глас, да се зарови в обятията му, да потъне в аромата му, да се загуби в клепачите му и да се наслаждава на спокойния му сън. Да, тя никога не заспиваше, докато той бе до нея - сгушен. Страхуваше се, че ще изпусне и едно трепване на миглите му, и поредния сподавен крясък на сън... Грабеше колкото може, защото идваха други нощи - много и без него. Имаше нужда от запаси. Не беше глупава, просто обичаше самоунищожително. Мандарината кървеше в ръцете и, а тя крадеше уханието и. Той обожаваше мандарини...
Вратата се отвори, тихо пристъпи към нея, не я целуна. Погали я и легна. Не си свали обувките. Тя му наля коняк. Не след дълго се предаде, без ласки, просто механично... Не получи целувка и за довиждане, само лека усмивка, а погледът му бе забит в стената. И това стигаше. Беше откраднала достатъчно през ноща. Вратата се затвори тихо. Отдалечаващи се стъпки. Някой безмълвно зарида. Мокро бельо... Празна бутилка... Пълен пепелник... Обелки от мандарина...

сряда, 9 декември 2009 г.

Да де


Руските песни винаги оправдават тъгата. Искаш да я предизвикаш - пускаш един руски романс и готово. Острият тембър, пресипналото от водка гърло, текстовете, които напомнят на пропаст, фаталността на нотите... И как душата ти да не заплаче, а сърцето ти да не затанцува! Притвяраш очи и изтръпваш, пръстите затреперват и клавиатурата притихва... Цигарата пръщи, а една сълза разбива стените и започва да диша. Вярата е трудно постижима в 3 часа сутринта. Изядох твърде много щоколад и казах твърде много истини! Няма водка! Химерите заместват съня и няма коледна елха! Баща ми няма да се появи и тази Коледа, няма да получа и картичка... Човек спира да чака все някога, лековито е. Няколко руски песни и душата ти се разкъсва по собствен избор. После - омаломощаване и най-накрая сън, без сънища. Фалшиви герои сме и нямаме трикотажни костюми. Не блестя в черна кожа, не нося и червило, нямам и цветя в косите. Обикновена съм. Пуша много, пия така и обичам руски песни. Не чакам вече Коледа и мразя да окрасявам изкуствени елхи, въпреки че е еко. Крещя понякога и се смея неприлично. Незаконна съм и често влюбена, но рядко обичаща. Обичам руски песни! И филми! Случайна съм и тъжна, непостоянна... А имаше един уличен саксофонист, който ми подари 3 минути филмово време. И обичам руски песни и бездомни кучета. Ако свърша разкъсана от тях ще бъде романтично. Звездите са безкрайно стари, аз не. Но вечерта е приятна и безсънна. Свободна съм!

Пак ...

Ще забия нотите в ухото
с червени мръсни гвоздей
Искам слухът ми да ръждяса
и да плача заедно с угарката!
Искам да изтрия червилата
и да размажа досадната муха!
Искам да разкъсам сетивата
и да се предам на хаоса!
Спрете да се смеете в изтичащото ми лице,
Ненавиждам свещите - изгарят!
Слънцата безполезни са - залязват!
Имаме утеха в мрака - сенките умират.
Събудете се, не е начало, но ще продължи.
Искате ли кръстове,
ще скова, после,
после ще помахам
и ще закървя...

...

Летя или се разбивам,
усещам ли уханието на цветето до мен,
умира ли ми кактуса
или просто си почива от живота,
пее ли идиотски вятъра
или аз сънувам дъждовете
и черно ли ми е бельото,
което сложих за пред теб...
Усмихвам ли се или просто лицето ми се деформира
Това спирала ли е
или съм ръждясала
Икона ли стои пред мен или ми е студено
Димът свободен ли е или пуснат
Изгарям ли или се раждам?
На пауза!
Ухае ми на жълто...

Разпилени мисли по зелено...


Убивали ли са ви очи... Зелени... Тъмни... Дълбоки... Сълзите ми искат да спрат, повярвайте ми! И въпреки опиатите и тъжните македонски песни съм на себе си. Исках. Не помогнаха. И пак, пак глупавите очи... Не откъсвам мисли от тях, не мога, шибани очи... Писна ми от състояния - искам състояние. Водката свърши, забранено ми е да пуша, пак пуша, скришно и все пак... Ще си пусна филм, Скафандърът и пеперудата... Не умирам, слушам Foltin... Искам и нямам все още. Кои сте вие, някой ще ме прочете ли, ще поискам ли дъха, ще целуна ли пак теб или някой като теб, ще танцувам ли пак сред дим или вече не мога, пак пускам същата песен и мечтая... за теб или някой като теб, или за никой, не знам, имам нужда от точка. Жалко, че няма главни точки. Ще измисля - като големи черни дупки. Стана ми смешно! А на теб? Има ли значение, няма! А можеше и да има! Някога, някога преди толкова много лета имаше... сега - няма! Няма и магазинче с желания! Има нежелания. Станахме сериозни или поне се опитахме. Получи ли се, не се ли получи... Пак същата песен. Опитвам се да предизвикам сълзите си. Те мълчат! Залостили са се! Проклети да са! Имам нужда! Просто да заплача, тихо, сред спящи... Като многоточия да валят сълзите, да валят, да валят! Имам нужда да ми е дъждовно и безчадърно... Имам нужда да заваля поройно! И пак същата песен до изнемогване! Не издържам понякога, понякога издържам и се усмихвам, понякога... Оставаме и нищо, че е есен... Нека се разпилея, нека. Пилеенето освобождава и лъже, но така или иначе истината е на края, а лъжите са животоспасяващи... и животоспестяващи... Трендафили и момини сълзи, без сълзи. Всички спят, а аз се опитвам да заплача... И пак същата песен!