петък, 11 декември 2009 г.

Взлом


Тя беше само настроение за него, знаеше го и не се противеше. Вместо това разкъса кората на мандарината и усети свежия и аромат. Затвори очи и погали устните си... Цитрусовото ухание се разля по сетивата и - усмихна я. Отхапа ципестия плод и сокът сластно се сля с езика и. Чакаше го, беше самотен тази вечер и имаше нужда от нея. Затова тя чакаше. Сама, полугола в малката ръждясала стая на първия етаж. Конякът я сгряваше докато чака. Беше и хладно - на душата. Приготвяше се да и стане ледено, когато той пак си тръгне - безмълвен и необещаващ, незнайно къде. Нямаше и значение. Тя щеше да чака отново онова настроение, което щеше да го тласне към нея. Търпеливо, безропотно, ненатрапчиво.
Никога нямаше да го има за себе си, само, и един ден той щеше да спре да получава тези настроения и повече никога нямаше да го види. Но не това беше важно. Тази вечер щеше, щеше да усети топлите му ръце, да се опиянава от кадифения му глас, да се зарови в обятията му, да потъне в аромата му, да се загуби в клепачите му и да се наслаждава на спокойния му сън. Да, тя никога не заспиваше, докато той бе до нея - сгушен. Страхуваше се, че ще изпусне и едно трепване на миглите му, и поредния сподавен крясък на сън... Грабеше колкото може, защото идваха други нощи - много и без него. Имаше нужда от запаси. Не беше глупава, просто обичаше самоунищожително. Мандарината кървеше в ръцете и, а тя крадеше уханието и. Той обожаваше мандарини...
Вратата се отвори, тихо пристъпи към нея, не я целуна. Погали я и легна. Не си свали обувките. Тя му наля коняк. Не след дълго се предаде, без ласки, просто механично... Не получи целувка и за довиждане, само лека усмивка, а погледът му бе забит в стената. И това стигаше. Беше откраднала достатъчно през ноща. Вратата се затвори тихо. Отдалечаващи се стъпки. Някой безмълвно зарида. Мокро бельо... Празна бутилка... Пълен пепелник... Обелки от мандарина...

2 коментара:

Preor каза...

Как не съм те чел досега!?
Пишеш невероятно:-)
Благодаря за тази публикация:-)

Аз от преди два месеца имам първи стъпки в писането и ми е топло от вътре за скромните, раздаващи се рамена, който ме побутват напред.
А ти си го имаш вътре в теб:-)
Поздрави:-)

tea каза...

Много благодаря! И на мен ми стана топло от твойте думи.
Пиши! Ще четем :)))!