неделя, 1 ноември 2009 г.

Драматургичен ОПИТ

Първо действие

Първа сцена
Катерина отстрани в усмирителна риза. Светлина върху нея и лека, осветяваща къщата)

Катерина: Шумът бе непоносим, трясъци, крясъци, разкъсващи плътта... Стоях свита и не можех да разбера дали идва от стаята в главата ми или е истински... Опитах се да извия, да ме чуят, да спрат, но някой бе отнел гласа ми, някой бе похитил гласовите ми струни и бе увил гърлото ми с тях. Стоях в тъмното помещение, утробно свита, утробно самотна, очакваща светлината, няма и луда. Не знаех къде съм и коя съм и чаках, чаках да се родя!
Колко си красиво, защо се смееш?

(Затъмнение. Светлина върху дома, Катерина я няма. На сцената майката. Хубава жена на средна възраст, леко съсухрена, изглежда тъжна и отчаяна. Облечена е скромно. Докторът е странен, облечен в ярки цветове, усмихва се постоянно, зловеш е)

Доктор: Ще се оправи, ще се оправи. Лекарствата действат. Увеличихме дозата и вече виждаме подобрения. Не се притеснявайте, мила госпожо. След няколко месеца ще я преместим и ще може да я видите.
Майка: Няколко месеца...
Доктор: Да. Тези неща искат време. Тя беше много зле. Вече няма пристъпи, тиха е. Казва само, че чака. Има логика, нали – чака.
Майка: Не разбирам... Казахте, че не е толкова зле. Още в началото казахте, че било посттравматичен стрес от... А сега е в изолатор, на тъмно, не разбирам. Не можем да я виждаме, да говорим с нея. Не разбирам...
Доктор: Правим това, което е най-добре за нея. Халюцинациите преминаха. Но трябваше да вземем малко по-драстични мерки отколкото предполагахме. Тя отричаше цялото ни общество. Мислеше, че всички Ние сме луди, разбирате ли, беше крайно объркана. Да, драстични мерки, мила госпожо. Ние сме една от най-реномираните клиники, знаем какво правим. Важното е, че ще я премоделираме, ще направим от нея една съвсем нормална млада дама. След няколко години ще води прекрасен нормален живот, със съпруг, семейство, дом.
Майка: Аз просто искам дъщеря си обратно. Тя искаше...
Доктор: Забравете какво е искала, скъпа ми госпожо. Не е добре за нея да продължава да пише. Въображението и е опасно, за нея самата. Трябва да приеме света и да спре да задава въпроси. Просто да живее по правилата, без повече „Защо?” и „Ако?”. Светът е изграден, ние сме изградени, има модели, които трябва да се следват, за да се развиваме. Разбирате ли, създаването на съвсем нови модели на личността не помага, а вреди.
Майка: Разбирам. Кога ще можем да я видим?
Доктор: Рано е да се каже с точност. Зависи от нея. Месец, два. Ще преценим.


(Докторът застива на място. Майката на себе си. Светлина само върху майката. Докторът излиза в тъмното)

Майка: Беше малко, къдраво русо момиченце. Беше изящна. Всички майки завиждаха за красивата ни дъщеря. Умна, игрива, вечно питаща. Бяхме горди родители, спомняш ли си? Никога не съм.. Как можех да предположа, че ще стигне до тук... Как... Белите лебеди никога не се превръщат в грозни патета, никога...

(Рязко светлина върху цялата сцена. Синът и е до врата, която води в тази стая. Красив млад мъж, облечен ежедневно. Изглежда ядосан.)

Данаил: С кого разговаряш?
Майка: С никого. Мисля на глас.
Данаил : Пак разговаряш с него, нали? Понякога си мисля, че и теб трябва да те вкараме в лудница.
Майка: Не се шегувай. И не говори така. Сестра ти не е в лудница, а в клиника, в клиника за възстановяване. Тя е просто объркана, нищо повече.
Брат: Объркана!?(смее се) Тя е луда, ЛУДА! В това семейство всички сте слепи! Слепи. Взимате едно шило и щом нещо не ви харесва просто избождате очите си. И после виждате с кървящите си дупки.
Майка: Как можеш да говориш така. „Кървящи дупки” Ужасно е! Сякаш си от сатанинска секта. И спри да говориш за нашето семейство сякаш ти не си от него.
Брат: Не съм! Вие сте ме осиновили.
Майка: Избий си тази мисъл от главата! Никой не те осиновявал. Носих те девет месеца и 40 дена и те раждах 36 часа. Да не съм чула пак, че съм те осиновила.
Брат: Виждаш ли, дори тогава не съм искал да бъда част от това семейство и съм направил всичко възможно да не изляза от дупката.
Майка: Стига глиупости! Имам си достатъчно проблеми със сестра ти. Очаквам от теб малко подкрепа, а ти...
Брат: Да, да, милата ми сестра! Перфектното дете, което изперка, надеждата на мама и татко. Сигурно е ужасно, нали? Единствения ти шанс да се махнеш от тази кочина умира в стерилна стая, натъпкана с хиляди опиати, превърната в празна обвивка. А ти оставаш сама с един син-идиот. Горката мама...
Майка: Не те е срам! Не ме ли обичаш поне малко, нямаш ли поне малко жалост, поне капка...(започва тихо да плаче) Неблагодарник!
Брат: Така е. Безчувствения, неблагодарен син излиза.
Майка: Къде отиваш?
Брат: Не е твоя работа. Довиждане, мамо.

(Майката поглежда напред и застива. Плаче без звук, статично. Синът се спира на вратата, поглежда я, понечва да се върне, но се разколебава и излиза. Затъмнение.)




Втора сцена

( В домът са, преди около три години. Само Данаил и Демир. Стоят и разговарят.)

Демир: Кога ще се върне сестрата ти?
Данаил: Не знам. Скоро предполагам. Има ли някакво значение.
Демир: Не, просто питам.
Данаил: (след дълга пауза) Само си представи, скоро ще се махнем от този скапан град. Ще заминем да учим заедно и всичко ще бъде различно.
Демир: Да, далеч от родителите ми, не че те ще забелажат, че ме няма.
Данаил: Недей, поне твоите родители са нормални и трезви.
Демир: Стига, Дани. Баща ти вече е по-добре.
Данаил: Да бе, ще видим до кога. Само за нея се притеснявам. Не искам да я оставям сама с тях. Не искам.
Демир: И аз не искам, но след година-две и тя ще дойде. И после ще пътуваме по света, само тримата, ще спим в малки непознати градчета, ще се срещаме с чудати хора.
Данаил: На Катерина ще и хареса. Винаги е обичала странниците.(засмива се, към себе си) Като нея самата. Само веднъж да се махнем с нея от този призрачен дом, само веднъж.
Демир: Ще се махнем, всички ще махнем. Не остана, приятелю.
Данаил: Не знам какво щях да правя без теб, и без нея. Понякога си мисля, че ако ти ме оставиш ,аз ще се стопя. Ей така, просто ще изчезна и ще остане само едно малко восъчно петно.
Демир: Плашиш ме като говориш така. Ако аз те оставя..., няма да те оставям. Нито теб, нито Катерина. Обичам ви. Винаги съм ви обичал!
Данаил: И аз те обичам, понякога прекалено много. (обръща се рязко към него) Обичам те, разбираш ли?

(Катерина влиза, игрива, много е красива, прекъсва ги и Данаил сякаш се сепва)

Катерина: Я виж ти, двамата ми любими батковци. Мен ли чакахте?
Данаил: Кате, не влизай така, уплаши ме.
Демир: ( станал е в мига, в който Катерина е влезла) Катерина..., как си?
Катерина: Добре съм, както винаги. А вие, какво сте намислили?
Демир: Разходка край реката. Ще дойдеш ли?
Данаил: Да дойде? Мислех, че...
Демир: Защо да не дойде, акооо... няма работа.
Катерина: Нямам! Бате, да не би да искаш да сте само двамата.
Данаил: Глупости. Ще се радвам да дойдеш, Кате. Довърши ли последната приказка.
Катерина: Да, довечера ще ти я прочета.
Демир: Пак ли е тъжна като другите?
Данаил: Много са си хубави, ти не разбираш. Ние си ги разбираме, нали Кате, нашите приказки.
Катерина: Да! Простете ни, г-н Демир, но има някои неща, които си остават само между един брат и една сестра. Особено ако братът и сестрата са като нас, нали Дани?
Данаил: (засмива се) И от кога ми викаш „Дани”?
Катерина: Не от кога, а защо. Но мисля, че разбираш.

(Чува се шум от вън. Младите се споглеждат. Данаил прави знак на Демир да отведе Катерина)

Данаил: Баща ми е, по дяволите! Махни я от тук!
Катерина: Но...
Демир: Хайде, той е прав.

(Бащата влиза, пиян. Вижда Демир и Катерина, които излизат през другата врата)

Бащата: Пак ли с този се мотаеш?
Данаил: Пак.
Бащата: Много време прекарваш с него. Нямаш ли други приятели, приятелки?
Данаил: Нямам.
Бащата: Значи само той, а?
Данаил: Само той.
Бащата: (сяда едва) Не ми харесва, че само с това момче се мотаеш постоянно. Не е добре за момче на твоята възраст. Трябва да общуваш с повече хора, а ти – само с тоя и сестра ти. Вечно тримата. И със сестра ти не трябва да сте толкова близки.
Данаил: Какво, опасяваш се да не съм като теб – сбъркан.
Бащата: ( става рязко бута нещо, крещи) Мери си приказките, ей, момче. Много добре знам аз какъв си, за сляп ли ме мислиш. И ти, и сестра ти сте ми ясни... Такива объркани, блуждаещи. Мислиш, че и аз съм като майка ти, сляп. Всичко виждам аз, цялата тази лудница ми е ясна.
Данаил: Нищо не ти е ясно, постоянно си пиян. И мразиш всички, защото навремето си намразил това, което си. Но мен вече не ме е страх, чуваш ли. Скоро се махаме, и аз , и Катерина.
Бащата: МАХАЙТЕ СЕ! ВСИЧКИ СЕ МАХАЙТЕ НАЙ-НАКРАЯ!(пак сяда) Ще ми казва той, какъв съм бил и кого съм мразил. Вас мразя, ей, вас и проклетата ви майка, дето ми объркахте живота.
Данаил: Никой нищо не ти е обърквал. Себе си вини за страховете си и изборът си, не нас.
Бащата: Ах ти, малко копеле! (става и тръгва към него, опитва се да го удари, Данаил хваща ръката му и го бута, той пада, мълчи и гледа пред себе си. Дълга пауза) Прав си, знаеш ли, прав си, сбъркан, но прав. Един компромис и целият ти живот се търкулва. Страх ме беше, но теб не те е, така ли. Понасяш ли това, което виждаш в огледалото,а, защото аз не. Никога не съм. Все бягах ли бягах от тъпия огледален образ. И сега мразя, всичко мразя, и теб мразя, защото виждам себе си...
Данаил: МЛЪКНИ! Не съм като теб и никога няма да стана, няма... (излиза, тичайки през вратата)
Бащата: Един компромис, един, една лъжа, един страх и живота ти се търкулва, и мразиш, всички мразиш, и най-вече себе си... Проклет живот, проклет да съм и аз, не мога вече...!

(Затъмнение. Данаил е сам, пак в днешно време, в кола. Точно след като е излезнал от първа сцена. Може да смени само блузата. Трябва да се намери решение за колата, може и да е просто навън. В колата-стои не потегля, пуснал е радиото, мрачна, зловеща музика.)


Брат: Тя беше единственото хубаво нещо в това семейство. Толкова красива, крехка и все пак силна. Обичаше всички. Беше изпълнена с любов. Когато къщата се раздираше от неговите крясъци и плачът на мама, аз обикновено се криех в някой ъгъл. Тя винаги ме намираше, такава малка, ангелска. Идваше при мен и ме успокояваше. Казваше, че всичко ще бъде наред. Че те се обичат, но са се изгубили и не могат да намерят пътят обратно. Някой просто е изял трохите... Но тя го знае, и само още малко да порасне ще им го покаже, и тогава, тогава... всички ще бъдем много много щастливи. После се сгушваше в мен, големия и брат, и започваше да ми разказва една от нейните приказки и да се смее, скрита в непохватната ми прегръдка, а долу, долу стените кънтяха от зверските викове на родителите ни, блъскащи се в стените на малкия ми, зловещ свят. Но между грубите ми, момчешки ръце светеше и дишаше моят пристан, моето малко Кате...


(Музиката се осилва, успоредно сцената се затъмнява.)


Второ действие

(Промяна- това е пак преди около три години. На сцената има меко осветление, нещо като коледна елха, майката, облечена празнично, различна много – красива, маниерничи, изискана и изпълнена с оптимизъм, леко фалшива. Братът, Данаил, красив и спретнат, бащата с лула и Катерина на около 17 години в красива рокля. На вратата се чука)


Катерина: Мамо,мамо това трябва е Демир.
Братът: Да, поканих го на вечеря, надявам се нямате нищо против.
Майката: Не, разбира се, че не. Харесвам това момче, радвам се, че сте приятели. Мили, би ли отворил вратата.
Бащата: Да.
Братът(към Катя): Дано не се напие тази вечер. Не искам Демир да го вижда такъв.
Катерина: Стига, бате! Няма, той се старае, лекува се.
Братът: Не му вярвам, не му вярвам. Няма да се провали за първи път.
Катерина: Беше му тежко. Но вече нещата се оправят, нали? (целува го нежно по бузата). Не виждаш ли, че им порастват отново очи. (намига му)
Братът: (усмихва и се, Демир влиза – красив, много красив младеж, облечен много добре, има някакъв наивитет в него, носи две рози, червена и бяла). Добре дошъл!
Демир: Благодаря ви за поканата. Много ми е приятно да съм тук. (поднася розите – червената на майката, бялата на Катерина). Здравей, Кате. Много си красива тази вечер!
Катерина: Благодаря!
Майката: Седни, не стой така. Удоволствие е за нас да ни гостуваш, такова възпитано момче от толкова добро семейство. Как са родителите ти?
Демир: Добре са. Заминаха на почивка за Коледа, но аз реших да остана.
Майката: О, колко жалко. Сам на Коледа, не може така. Ще изкараш празниците с нас, (към бащата) няма да оставим най-добрия приятел на сина ни сам в такива святи дни, нали мили?
Бащата: Както решиш. Къде ми е вестника?
Майката: О, Мили. Стига с този вестник. Бъдни вечер е, новините няма да избягат.
Бащата: Просто ми кажи къде си оставила проклетия вестник.
Майката: Ще ти го дам след вечеря, не е учтиво така пред такъв гост...
Бащата: Къде е скапания...
Братът: Сега ще го донеса, само спокойно, татко.
Бащата: Донеси ми го в другата стая, имам работа.
Майката: Но как в другата стая, мили, имаме гости.
Бащата: Имам работа, работата си е работа. Не я интересува нея какъв ден е и кой е дошъл на вечеря.
Катерина: Татенце(прегръща го), нали като си свършиш работата ще дойдеш при нас. Моля те, моля те, моля те!
Бащата: (вътрешно се умилява, но личи само в погледът) Ще дойда. Като си свърша работата.(излиза)
Братът: Ще му занеса вестника.(излиза)
Майката: Ще проверя дали вечерята е готова. Извинете ме.(излиза с усмивка)
Демир: И моят баща е такъв. Работата на първо място.
Катерина: (невъзмутена за разлика от майка си и брат си, все така усмихната, не сваля очи от Демир) Бащите са странни, не мислиш ли. Толкова сурови отвън и толкова крехки вътрешно. Намирам го за вълнуващо. Кого ли мислят, че заблуждават. Не и мен. (смее се)
Демир: Може би, може би всички мъже сме така.
Катерина: И бате е такъв. Толкова се старае да бъде мъж, а вечер чете поезия и плаче.(смее се на себе си)
Демир: Брат ти носи изключителна душа, затова го обичам. Истински приятел.
Катерина: Притеснявам се за него. Имам чувството, че крие нещо много дълбоко в себе си, дори и от себе си.
Демир: Не се притеснявай, просто е много чувствителен. Като теб, Кате.
Катерина: (смее се) Като мен, като мен. Много се радвам, че не замина с родителите си. Така ще бъдеш с нас малко повече преди да заминеш напролет.
Демир: Да. Напролет. Но има време до тогава и ми се иска да прекарвам малко повече време с теб.
Катерина: (смее се) С мен. О, каква чест, високопоставени г-н Демир.
Демир: Не се смей. Кате. Искрен съм. Знаеш го.
Катерина: Знам. И аз го искам. Много ще ни липсваш с бате като заминеш.
Демир: И вие ще ми липсвате, и особено ти.
Катерина: Не говори така. Той много те обича. Ти си единственият му приятел.
Демир: Знам. Понякога ме плаши с любовта си. Обърква ме.
Катерина: Горкият. А аз не те плаша, така ли?
Демир: Не, на теб не мога да ти се наситя. (тръгва да я целува, Братът влиза тихо, те не го виждат, докато се целуват, той ги вижда, ужасява се, понечва да удари по вратата, но сълзите му напират и той избягва тихо)
Катерина: (отдръпва се след страстната целувка, усмихва се и продължава закачливо) Не е много разумно тук. А ако някой ни види. Ще ревнува.
Демир: Стига глупости! Той ти е брат, аз съм му най-добрия приятел, ще се радва. А, а и аз...те обичам.
Катерина: (сепва се) Обичаш...мен? Стига! Още си малък за такива неща!
Демир: Аз! Глупости, аз...
Майката: (влиза) Е, деца, вечерята е готова. Къде е брат ти?
Катерина: Не знам. Мислех, че при теб.
Майката: Ще го повикам.(излиза)
Катерина: И като ме обичаш какво ще правим? (смее се)
Демир: Ще те взема с мен! Ти не ме ли обичаш?
Катерина: Не знам.
Демир: Как така не знаеш?
Катерина: От къде да знам като никога не съм обичала преди това.
(Майката и братът влизат. Братът е с зачервени очи и задъхан)
Майката: Цепеше дърва. Представяте ли си, на Бъдни вечер, с тези дрехи, нашият цепи дърва. Никога не съм те разбирала, а ти Кате, разбираш ли брат си, защото ако го разбираш някой ден трябва да ми го обясниш. (смее се, синът и е засрамен)
Катерина: (поглежда го, осъзнава нещо и се стряска) Бате, мили бате. Колко съжалявам. Не исках да забравя. Аз не му казах, че има достатъчно и за двама ни. И за двама ни.
Майката: Сега вече нищо не разбирам. Няма значение. Вечерята е готова. Хайде, Кате ела с мен да убедим баща ти да дойде на масата. Теб ще послуша.
(двете излизат. Остават Демир и брат и)

Демир: Защо си цепил дърва? Всичко наред ли е? Да не би...бащата ти пак?
Братът: Не, какво баща ми. Там е ясно. Пак се скри да пие. С нищо не може да ме изненада.(пауза, замисля се дали да го каже, решава се и изстрелва въпроса) Защо не ми каза?
Демир: Да ти кажа...? Какво да ти кажа?
Братът: За Катерина?
Демир: Какво за нея?
Братът: За вас?
Демир: За нас?
Братът: За нея, за теб, за вас?
Демир: О, това ли. Аз, аз не знаех как ще реагираш и...
Братът: И от кога?
Демир: Знам ли, аз я харесвам от както се помня и...
Братът: От кога?
Демир: Сега какво, на разпит ли ще ме подлагаш?
Братът: От кога?
Демир: Ами...
Братът: От кога?
Демир: От година.
Братът: От година. И не си ми казал. Та нали сме приятели.
Демир: Тя не искаше.
Братът: Тя е малка!
Демир: Не е малка. А и аз я обичам!
Братът: Обичаш...?(пауза, обръща се към публиката, сякаш го казва на себе си) Обичаш нея?
Демир: Да. Мислех, че ще се зарадваш. Това съм аз, най-добрия ти приятел, аз! По-добре аз от колкото някой друг, когото не познаваш да и е...
Братът: Вие..., вие, с нея!
Демир: Успокой се, ние се обичаме...
Братът: Ами аз?!
Демир: Какво ти,... не разбирам.
Братът: Мислех, че обичаш мен!
Демир: Така е, ти си ми приятел, най-добрия, обичам те, разбира се, много!
Братът: Обичаш ме?
Демир: Да!
Братът: Наистина ли ме обичаш?
Демир: ДА!
( Братът го поглежда, тръгва към него, спира се, после се решава и го целува. Демир се опитва да се изтръгне, но Данаил го държи здраво. Катерина влиза, вижда, затваря вратата майка и да не види. Стои. Демир избутва Данаил, той пада)
Демир: Какво за Бога... Какво...?
Данаил: Каза, че ме обичаш и аз...(засрамен е)
Демир: Господи..., Дани, не така, аз..., съжалявам.
(Данаил става и избягва през външната врата)
Катерина: Мисля, че трябва да си вървиш.
Демир: Но, но, аз не знаех.
Катерина: А би трябвало.
Демир: Аз те обичам. Не искам да ходя никъде, никъде без теб!
Катерина: Но аз не те обичам! Върви си!
Демир: Не ти вярвам! Обичаш ме!
Катерина: Не разбираш ли? Няма значение... Боли го, ти си всичко за ... Аз обичам него! А той, той... трябва му време. Най- добре е да стоиш далеч от нас!
(Влизат майката и бащата. Бащата е пиян и раздразнен)
Бащата: Какво става тук? Какъв е този шум, как да работи човек на такъв шум?
(към майката, която го придържа) Пусни ме по дяволите, пусни ме, държат ме в собствената ми къща все едно съм разбойник. Кой е този? Пак ли ти, какво правиш тук?
Майката: Успокой се, моля те! Той е наш гостенин. Моля те, мили!
Бащата: Не ме наричай мили. От години не сме си мили. Стига с този цирк и тези преструвки. Аз не съм мил никому, аз съм животно, нали така ме наричаш обикновено. Аз съм идиот, простак, непрокопсаник, пияница!(започва да се бие сам) Оставете ме намира всички, махайте се, махайте се!!!(пада)
Майката: Не си на себе си. Успокой се, имаме гости, мили!
Бащата: МАЙНАТА ИМ НА ГОСТИТЕ!
Майката: Но, мили!
Бащата: СПРИ ДА МЕ НАРИЧАШ МИЛИ! (Удря я)
Катерина: Татко! (тръгва към него, той посяга)
Данаил: (влиза с пушка) Стига си крещял! Стига! Остави всички на мира!
Бащата: О, я виж ти. Да не би женчото е станал мъж, а?
Данаил: Млъкни!
Катерина: Бате, остави пушката, бате!
Данаил: Няма да оставям нищо! Твърде дълго време оставяхме всичко и си затваряхме очите! Пред живота ни, пред него (сочи баща си), пред това какви сме и до къде сме стигнали! Твърде дълго аз си затварях очите! За едно е прав – стига вече с този цирк и с тези преструвки, последното парче е у мен!
Майката: Скъпи, остави тази, тази..., това оръжие, мили хайде, някой може да пострада! Мили Демир, простете, аз не знам какво...не знам
Демир: Дани, моля те, остави тази пушка! Послушай ги! Просто си объркан!
Бащата: Объркан! Ха! Не я остявай, бъди мъж най-накрая! Хайде, стреляй, избави всички ни от халюцинациите, сложи край! Аз го искам! Дръпни проклетия спусък!
Демир: Дани, не го слушай, хайде, остави я, аз те обичам и сестра ти те обича. Всичко ще бъде наред. Ще заминем двамата на пролет. Нали помниш как построихме бъдещето ни, помниш за какво мечтаехме, нали. Аз и ти..., ние, как ще пътуваме... Моля те, Дани, просто си объркан.
Данаил: Не съм объркан, по дяволите! За пръв път в живота си виждам всичко ясно, няма аз и ти, никога не е имало. Или поне не както аз го исках. Няма проклето семейство, има проклет затвор, в който всички бавно се самоунищожаваме само и само да не убием заблудата.
Катерина: (много спокойно) Така е, бате. Но ние не сме като тях, ние не сме от тях. Ние сме рзлични. Знаеш го. Ние се обичаме, истински и ще се махнем от тук. Тримата, нали, само ние тримата с Демир. И ще се обичаме далеч, далеч от тук. Спомняш ли си онази приказка, за омагьосания малък принц, който никой не виждал, никой. Нито родителите му, нито приятелите му. Бил невидим за тях и само сновял сред тях и крещял, неистово крещял, докато един ден не онемял от викове и паднал безсилен. Паднал ничком и започнал да се моли, а по устните се стичала кръв, кръв от непрестанните викове. Заплакал принца тихо и отчаяно с кървави устни. И тогава едно малко момченце се появило от никъде и го прегърнало. Никога не бил виждал такова красиво създание, усмихнато и чисто. И то го прегръщало, прегръщало го и му се смеело, а принцът заплакал още по-силно. Искал да му каже нещо принцът, искал да му благодари, че го вижда, искал да му каже, че го обича, но не можел – бил изгубил гласа си. И тогава всички видяли принца, долу на земята, кървящ и ридаещ. Всики го заобиколили, радвали се, че най-накрая са го намерили, а той не ги виждал, виждал само малкото дете, което му се смеело. Те започнали да му говорят, той не ги чувал, те започнали да крещят, той не ги чувал, само кървял и плачел. Прегърнал момченцето, извадил един кинжал и го забол в сърцето на дететето, а то продължавало да се смее. Кръвта рукнала от сърцето и се смесила с тази на принца, а то смеело. Хората викали името на принца, крещяли, той държал умиращият ангел в ръцете си и го целунал, после целунал и кинжала и двамата полетяли сред крясъци, бели и вечни..., а хората обезумяли и извадили очите си, един по един, един по един, един по един. Дъжд от очи...
Ние вече не сме невидими, бате, те ни видяха! Всички ни видяха! Остави пушката, няма смисъл, заедно сме!
Данаил: (гледа като животно, озърта се, гледа всички, Демир, красив и напрегнат като жребец, майка си, която нищо не разбира, но е ужасно уплашена, баща си на пода, който започва да се смее, и Катерина, която се приближава към него и го прегръща. Той оставя пушката и двамата се прегръщат коленичейки) Видяха ни...

Затъмнение, чува се изтрел.




Трето действие

Първа сцена


(Пак същата стая. Всички са там без бащата. Облечени са в черно. Майката се е облегнала на рамото на сина си и гледа тъпо и уморено. Данаил е свел глава, Катерина е като в унес, Демир и държи ръката. Лампичките на коледната елаха светят по-ярко.)


Майката: Какво ще правим сега?
Данаил: Ще се справим.
Майката: Как? Този негодник (започва да плаче, сдържа се), как можа да ни остави. Мръсно копеле! Понякога си мечтаех как аз го правя, как вземам пушката, отивам при него, той лежи. Пияното му туловище потрепва от алкохолните конвулсии, слепите му глобуси ме гледат тъпо и блуждаят. Опитва се да каже нещо и тогава аз напъхвам дулото в миризливата му уста, зениците му се разширяват. Виждам уплахата в очите му, досущ като на животно, което вижда края. И тогава, тогава натискам спусъка и виждам как мозъка му залепва по стените и бюрото и прозорците, и пак мирише, пак мирише на сбъркано...
Данаил: Стига, майко. Няма го вече. Остави го на мира. Той ни остави. Това беше единственото нещо, което можеше да направи за нас...
Демир: Недей да говориш така, и двамата спрете! Помислете за нея, не е добре.
Данаил: Ти не се бъркай, нищо не разбираш. (чак сега го забелязва. Обръща се към него). Изобщо какво правиш тук?
Демир: Тя има нужда от мен, има нужда от някой нормален. Тя скърби...
Данаил: Мислиш, че тя е нормална. Никой не е, особено от това семейство. Тя най-малко. Сега съвсем ще полудее. Хубаво, че той го направи, но не трябваше пред нея. Видя ли я. Цялото и лице беше в кръвта и мозъка на баща и. Всеки би полудял, особено ако вече е малко луд.(засмива се)
Демир: Не те ли е срам. Това беше и твой баща!
Данаил: Съмнявам се... Всъщност мисля, че съм осиновен.
Майката: Моля те, не започвай пак, носих те...
Данаил: Знам, знам, 9 месеца и 40 дни и си ме раждала цели 36 часа. Винаги съм бил труден и така нататък. Знаеш ли, винаги съм бил труден, но сега съм свободен. Мога да се махна от цялата тази лудница, да замина. Ами да, вече няма защо да оставам. Него го няма, няма от какво да ви пазя...
Катерина: (сепва се, излиза от унеса, скача, коленичи пред брат си , сграбчва лицето му) Не можеш, не можеш да ме оставиш, ти обеща, ти обеща. Обичаш ме, нали ме обичаш... (прегръща го грубо). Обичаш ме, обичаш ме, обеща...(не спира да го повтаря, но по-тихо)
Демир: (скача на свой ред, опитва се да я отскубне от брат и) Стига, Кате. Миличка, аз няма да те оставя, никога няма да те оставя, ако трябва ще дойдеш с мен. Ще се махнем от всичко, нали. Аз ще се грижа за теб, ще те обичам. Обещавам! Остави ги, хайде, ела с мен!
Катерина: (скача на крака обръща се към Демир, много студено) Ти не разбра ли,не искам теб, искам него, искам само него. Той обеща – ще се махнем двамата. Той е прав, ти не знаеш, ти нищо не разбираш. Ние сме невидими, само двамата може да се гледаме такива, каквито сме и да се понасяме. Само двамата. НИЕ, НИЕ ще се махнем и ще се грижим един за друг! А сега се махай се, МАХАЙ СЕ!
Демир: (объркан е, много ръцете му висят безпомощно до тялото) Но..., аз, аз те обичам... Кате, моля те, обичам те...
Катерина: МАХАЙ СЕ! МАХАЙ СЕ! Махай се...

( Демир не знае какво да прави, оглежда се)

Данаил: (към себе си , не осъзнава много добре) Не я ли чу, махай се.

(Демир тръгва, спира се на входа обръща се, тръгва към Катерина, тя му обръша гръб. Предава се. Излиза бавно. Данаил го проследява. Гледа затворената врата за кратко. Осъзнава се)

Данаил: Отиде си... завинаги си отиде! (Отива към прозореца и го гледа как си отива, разтройва се. Катерина отива към него и го прегръща както той е с гръб към нея. Майката проследява всичко мълчаливо и безразлично)

Майката: Какви странни деца имам ,Господи, какви странни деца. А колко бяха красиви като малки, като ангели. Всички ми завиждаха, всички ми завиждаха... Спомняш ли си, мили, как ни завиждаха всички. И колко горди бяхме, и колко щастливи. Какво ти стана? Изведнъж, нещо ти стана..., започна да се заключваш в кабинета и да пиеш. Защо се отказа от нас толкова рано... Защо? Онзи е виновен, онзи твой проклет приятел, знам аз, всичко знам, знаех, знаех...
Данаил: Отиде си, завинаги си отиде! (обръща се към Катерина) Ти си виновна.
Катерина: Нямаме нужда от него! Двамата сме по-добре, както винаги е било, ние двамата...
Данаил: Ти не разбираш... Аз, аз го обичах...
Катерина: Но той не те обичаше, аз те обичам! Никой не те обича както мен, аз те разбирам!
Данаил: (бавно прекосява стаята и сяда до майка си) Отиде си..., май е време... (става и излиза навън, Катерина тръгва след него, той затръшва вратат в лицето и)
Катерина: Данаиле, Данаиле..., не ме оставяй, не ме оставяй!(свлича се на пода до вратата)
Майката: Той ще се върне, просто е объркан, ще се върне, винаги е бил объркан. Баща ти знае какво му е, те страдат от едно и също. Затова не се разбират. Объркани са. Но и двамата ще се върнат, скоро, скоро...
Катерина: ТОЙ СЕ САМОУБИ, НЕ РАЗБИРАШ ЛИ, НЯМА ДА СЕ ВЪРНЕ! ТИ ГО УБИ, НИКОГА НЕ МУ ПОЗВОЛИ ДА БЪДЕ ТАКЪВ, КАКЪВТО Е!
Майката: Купих грозде навръщане от гробището. Видях го и спрях. Рядко се намира такова грозде, с такива едри и сочни зърна, как да не си вземе човек. Казах ти да го измиеш.(пауза, към Катерина) Изми ли гроздето, Кате.( Катерина мълчи и гледа в пода, майката се обръща към публиката) Няма нищо, беше дълга нощ, уморена си. Сега ще го измия и двете с теб ще си хапнем хубаво сочно грозде. Ти обожаваш грозде, нали Кате? Да! Точно от това имаме нужда двете с теб, от няколко хубаво сочни зърна грозде. Боже, колко е пресъхнало гърлото ми. (Става и тръгва към външната врата, избутва Катерина с вратата) Скоро, скоро... (излизайки)
Катерина: ( стои на пода с обезумял поглед за известно време, става и започва да обикаля стаята и да вика ) Мамо, мамо, тук съм, не ме ли виждаш мамо! Татко, татко, чуй ме, моля те, остави вестника, татко, аз съм тук! БАТЕ, БАТЕ, Дани, обичам те, бате, виж ме, поне ти ме виж... Не искам повече да съм невидима!ВИЖТЕ МЕ!!!


Втора сцена

(Затъмнение. Коледна музика. Светлина. На сцената Катерина гледа през прозореца и тихо пее коледна песен. В средата майка и и доктора. Студен, не много възрастен. Облечен много добре, но в странни карнавални цветове, може да носи и перука. Постоянно се усмихва, някак зловещо, в стил David Lynch. Има тефтер и си записва произволно някои неща. Майката е притеснена, за първи път изглежда на себе си. Трескава и говори стакато. Постоянно се разсейва между доктора и Катерина.)

Доктор: Сигурен съм, че ще се оправи. Нормално е да се обърка след всичко, което е преживяла. Мисля, че става въпрос за пост-травматичен стрес. Но това както казах е абсолютно очаквано. Баща и се самоубива пред нея, брат и изчезва. Казвате била е много привързана към брат си, така ли?
Майката: Да, да. Бяха много близки. Твърде, ако питате мен. Сякаш, сякаш имаха собствен свят, аз не знам...
Доктор: Не се притеснявайте, госпожо. Сега вие трябва да бъдете много спокойна заради дъщеря си. Та, баща и е злоупотребявал с алкохола, така ли да разбирам.
Майката: Да, да, той беше алкохолик, мисля, не съм сигурна, но пиеше, той...
Доктор: Така, така... Много интересен случай.
Майката: Моля???
Доктор: Не, не, не ме разбирайте погрешно, мила ми госпожо. Ще се наложи да я вземем за малко при нас. Проблемите са ясни и много. Да, определено не са малко. Но казвате тя е умно момиче.
Майката: Да, беше пълна отличничка. Искаше да става писателка. Учителите и казваха, че е изключително надарено дете. Имахме много надежди за нея...
Доктор: Не ги губете, скъпа госпожо. Само след няколко месеца ще бъде като нова. Уверявам Ви. Сега имаме нови методи. Ще се преборим с халюцинациите, ще преодолеем стреса и ще Ви я върнем – един прекрасен образец на млада дама. Обещавам!
Майката: Аз, не знам. Да я затворите в лудница, не мисля, може би...
Доктор: Не лудница, мила госпожо. Не лудница, просто клиника. Там тя ще си почине и ще пречисти съзнанието си, нищо повече.
Майката: Не знам, тя не е толкова зле. Просто е леко отнесена и мисли, мисли си, че е невидима. И онези нейни приказки... Но лудница...
Доктор: Казах ви, просто клиника. Спокойно. Сестра!
(влизат две сестри, облечени в същата стилистика като доктора и хващат Катерина за ръцете, опитват се да я изведат. Тя започва да крещи коледната песен и да се съпротивлява, започва да вика името на брат си, докторът и бие успокоително. Тя се усмирява. Майката през цялото време е в ъгъла и не гледа, закрила е ушите си с ръце. Двете сестри изкарват успокоилата се Катерина. Остават доктора и майката)

Майката: Докторе, не знам, детето ми...(започва да плаче)
Доктор: Не се безспокойте, прекрасна ми госпожо. Ама това е съвсем нормално, тя е просто объркана, малко объркана, но скоро, скоро, всичко ще се оправи.
Майката: Объркана значи, да, да те всички бяха объркани. Но тя ще се оправи казвате.
Доктор: Да, да. (тръгва да излиза) Това ли е багажа и.
Майката: Да, това.
Доктор: Чудесно. Виждам, че и вие сте леко замаяна. Но това е съвсем нормално за един родител, който вижда детето си в такова състояние. Затова няма да Ви притеснавам сега. За таксата за клиниката ще говорим утре, нали. Утре като дойдете да оправим документите. Тази нощ престоят на дъщеря Ви няма да го вземем предвид, нещо като бонус.
Майката: Нещо като бонус, да...
Доктор: А вие си починете хубаво тази вечер, нали, мила ми госпожо.
Майката: Да, да, а аз ще си почина.
(докторът излиза с усмивка. Майката остава сама, сяда на дивана или там каквото има и гледа към вратата)

Майката: Да си почина...

(изведнъж врата се отваря и влиза Данаил, леко пийнал и развеселен, майката се стряска, не знае какво да каже)
Данаил: Познайте кой се върна! Кате, Катеее!( вижда майка си, втренчена в него) Къде е сестра ми, а мамо, къде е Катерина. Обещах и, върнах се!
Майката: Няма я.
Данаил: Как така я няма? Излезнала ли е. Няма нищо, ще се върне, и как ще се зарадва само...
Майката: Няма да се върне.
Данаил: Как така няма да се върне? Къде е?( започва да обикаля стаята, да отваря вратите и да вика името на сестра си)
Майката: Отиде си, отведоха я.
Данаил: Как така са я отвели? Кой я отведе? (вече изтрезнява, променя се настроението му, не се поклаща, застава пред майка си сериозен) Кой я отведе, попитах.
Майката: Онзи доктор, каза, каза, че ще се оправи, че като се върне ще бъде като нова... Детето ми...
Данаил: (сяда до майка си, напълно трезвен) Доктор? Къде?
Майката: В клиника.
Данаил: В клиника?
Майката: Каза, че има нужда от почивка.
Данаил: Почивка?
Майката: Да, за малко, и после ще ми я върне.
Данаил: ( след дълга пауза) Колко време ме нямаше?
Майаката: Не знам, година, повече...
Данаил: Година? Мислех, че е по-малко... Ти как си?
Майката: Трябва да си почина.
Данаил: Значи тя, не е добре...
Майката: И тя трябва да си почине.
Данаил: Кога ще ни я върнат?
Майката: Не знам. Скоро.
Данаил: Аз ще чакам. Ще остана. Ще чакам.
Майката: (чак сега го поглежда от както е седнал до нея) Ще останеш ли?
Данаил: Да, мамо. Ще остана.
Майката: Чудесно. И ти имаш нужда да си починеш. Тук у дома е най-хубаво, нали.
Данаил: Да, мамо. У дома е най-хубаво.
Майката: Разкажи ми една от приказките на сестра си. Помниш ли някоя.
Данаил: Да, мамо.
Майката: Разкажи ми. Само не онази, не онази за принца.
Данаил: Няма, мамо. И аз вече не я обичам.
Майката: Друга някоя.
Данаил: Друга.

(прегръшат се. Затъмнение. Приказна музика. Светлина. Празна сцена, доколкото може. Бяла стая. Катерина по средата в красива лилава рокля, но по детски. Светлината е само върху нея. Брат и е до нея, но не може да се види от публиката още)

Трета сцена

Катерина: Имало едно време, много, много отдавна, във времето на феи и великани, един малък принц. Този малък принц имал най-чистото сърце в света. Наричали го принцът с доброто сърце. Той обикалял по света и търсел малки тъжни, объркани деца и забочвал да ги обича. Много, много да ги обича. Толкова много ги обичал принцът, че те вече не били объркани и започвали и те да се обичат. Но когато той си тръгвал и ги оставял сами, за да търси други объркани деца и да им помогне, те оставали най-сами на света. Били заобичали толкова принца, че не можели вече без него. А принцът имал толкова голямо и добро сърце, че трябвало да го сподели с колкото се може повече тъжни и объркани деца и затова не можел да остане при никое от тях. Разбирате ли, той просто не можел. Трябвало да ги оставя, защото любовта му била толкова голяма, че ако не я раздавал на повече и повече деца, щяла да пръсне прекрасното му, добро сърце. Милият принц не знаел какво става с децата след като ги оставял. А те толкова го заобичвали, че чак се пристрастявали към вълшебната му обич и не можели вече без нея. Когато той си тръгвал оставали толкова безумно самотни и празни, че изгубвали смисъл, не усещали вече ничия друга любов, защото не била достатъчно силна и чиста като тази на принца. Намразвали всички, защото си мислели, че никой не ги обича. И винаги идвал един ден, в който тъгата на децата по принца ставал толкова голяма и толкова силна, и толкова всеобхватна, че те не издържали повече. Сърчицата им се изпълвали с цялата болка, позната на хората и те сами, с малките си ръчички ги изтръгвали от гърдите си. Един ден малкият принц срещнал един скитник и чул от него своята история и по-страшното – чул историята на неговите хиляди деца, които бил дарил с толкова много любов. Разтуптяло се доброто сърце на принца. За пръв път той усетил чувство различно от любовта, усетил гняв към всички деца, които не били достатъчно силни да понесат любовта му. Усетил малкия принц как доброто му сърце се изпълва с болка и яд и как става все по-голямо и все по-голямо, и все по-голямо, докато изведнъж... не казало „ПУК”. Голямото, добро сърце на красивия принц се разлетяло във въздуха на малки парченца, черни като нищо друго черно нещо на този свят. Пръснали се те и по цялата земя завалял черен дъжд от парченца сърце. Като видял баща му, кралят, как от небето се сипе сърцето на скъпото му дете, той издал закон и забранил никога, никъде вече, никой да не обича с такава чиста, истинска и голяма любов като сина му, а ако някой, някъде, някога посмеел, то нека той навеки да останел сам и невидим, за да не може да дари любовта си.

(светлина и върху брат и, той не я вижда)
Данаил: Кате, Кате, чуваш ли ме? Мило Кате, къде си, обичам те!
Катерина: Тук съм, винаги съм била. (усмихва се , с едната си ръка държи кинжал)

(Затъмнение. В тъмното се чува Данаил.)

Данаил: НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ! (бодро) Заваля!



КРАЙ.




1 коментар:

gergana каза...

хаххахаха, Теа се завърна, много ми е приятно
ах как ни липсваше само (особено на мен :) )

*а малките принцове с големите сърца още ги има, даже на всяко (добро) дете му се падат по няколко, мда, много модерни станаха напоследък, но висят само в интернет, излязат ли навън се превръщат в големи зловещи вещери :)
нема се плашиш
и
добре дошла :)
(поздравления за свежия вид на блога)