неделя, 21 юни 2009 г.

"Няма нищо по-хубаво от лошото време"...


Няколко облачни катастрофи, небесен крясък и метални илюминации... Започна като тихо ридаене и изведнъж... ведрото се обърна с пълна сила.
Дъждът пак ме свари неподготвена, нескрита и естествено - чужда на чадъри. Затичах се в търсене на стряха, нахлух с трясък в няколко локви, а капките се забавляха по голата ми кожа. Вече тотално мокра, нагазила в море(буквално) от треви, се спрях невиждайки смисъл от прикритие. Пуснах косите си и затворих очи. Оставих малките Мокри да танцуват по лицето ми и помолих вятъра да полети с косите ми... Изпитах блаженство и още веднъж благодарих на ненавистта си към чадъри. Damien Rice невъзмотимо продължаваше да ми пее на ухо, а аз се усетих свободна...и безбожно мокра. Усетих няколко изумени погледа да се стрелкат към мен и ги съжалих.
Хора, вали! Топла, прекрасна и стихийна, се изсипва водата от небесния свод... Как не усещате колко истинско е съприкосновението, колко пречистващо и непокорно е преживяването...
Прииска ми се да танцувам, но щеше да дойде много на разминаващите се с мен. Затова просто останах там сред парка, тиха и нирванна, розова и летяща. Едно малко момче ми се усмихна - усетих се смислена сред бурята...
Небето си правеше пир, земята бълбукаше, а аз стоях по средата и се влюбих в дъжда...
Благодаря ви, Облаци, за мокрия подарък...!