петък, 19 юни 2009 г.

Изкуствено


Смехът ви ме убива, приятели
и бягайки неистиво от него,
аз пак раззейвам вашите усти...
Гримът ми вече бетонирано стои,
забравих собствените си черти
и никой май не ги познава
А маската започва да тежи...


Той се прибра в прекрасната си стая и седна пред огледалото, започна да отстранява боята от лицето си с движения, научени наизуст... Рядко отправяше поглед към отражението си, избягваше го вече години. Самотата бе най-старият мебел в покойте му и той я бе заобичал, нямаше как иначе... Приведе глава и намери защита сред пръстите си, остави умората да се прецеди през тях и да изтлее в безвремието. Помъчи се да стане, не видя смисъл - къде ще отиде, при кого ще приседне, никой не го чакаше, не и вечер. Да заспи, отдавна се бе отказал да опитва, и сънят го бе изоставил, а и сънищата му бяха нечестно красиви...
Реалността я избягваше, също като сънищата - бе свикнал с маската си, бе удобна и не предизвикваше въпроси, поне не такива, за които не разполагаше с отговори.
Повдигна се бавно, по навик, предвижи тялото си към прозореца, но не дръпна завесите..., решетките му бяха нужни...
Сега там, далече от смеха и глъчката, от тълпите, които го боготворяха и жените, които примираха в присъствието му, той бе изгубен, той бе сиротен, малък и бездънно сам. Тези мисли не бяха нови, даже не помнеше дали е имал различни, а имаше... може би...
Някой почука и го изтръгна от празнотата, която го изпълваше. Вратата не се отвори, но малък плик нахлу вътре.
Не го заинтригува изключително хартиеният дом на едно писмо - получаваше безброи и често не ги четеше, но тази вечер бе непоносимо самотна.
Приближи се и посегна към поредната част от прозаичното си ежедневие, когато един адрес, изписан там, го накара да затрепери... Почувства вълнение, истинско, разтърсващо - сякаш за миг пак усети живота в себе си, вятъра, нахлуващ ненатрапчиво през завесите, самоубийствените удари на една пеперуда, която чак сега забеляза, в стъклото.
Спря се за миг. Несигурността се превърна в нервни конвулсии, разтърсващи ръката му.
Взе го. Приседна. Загледа се в него. Обърна го. Вдъхна аромата му. Не го усети. Поне не този. Не който очакваше.
Отвори го. Не можеше да чака повече...
Безмълвието никога не е било толкова доминиращо колкото сега...
Не повярва, опита се, прочете го пак. Не повярва, а беше истина.
Отдавна бягаше от и търсеше този отговор, Нея. Сега го получи. Не му хареса.


***


Беше ветровит ден, а слънцето едва се прокрадваше през навъсените облаци. На фона на заявилата за себе си буря тя изглеждаше стихийна и необикновено красива... Той не съумяваше да откъсне погледа си от непослушните и коси, разпилени върху прозрачните и рамене. Обичаше я, безумно и необратимо. И тя го обичаше, и го приемаше.
- Ритна - усмихна се тя - Усети!.
Усети и му стана някак топло. Почувства се истински и смислен.
- Още малко - каза тя - И ще мога да погледна в очите му...
Замълча.


***

Слънцето пареше клепачите му, а непрестанният плач го влудяваше. Знаеше, че няма да е лесно, но не очакваше да подходи толкова себично. Не можеше да пише, да мисли... Проклетият рев - писнало му беше.
Беше получил писмото преди седмица и още не бе дал своя отговор. Искаше да опита. Вярваше, че ще успее. Но как да замине, как да ги остави сами. Тя нямаше да дойде. И щеше да е права - няма място за деца там.
- До кога ще циври?
- Плаче! Боли го...
- И мен ме заболя, главата ме заболя! Излизам!


***


Погледна ги. Изглеждаха толкова спокойни, толкова незнаещи... Ще му простят, ще им праща пари, а когато то порасне може и да дойдат при него. Тя го обича. Ще му прости. Приема го. Ще му прости. Ще му прости. Ще му прости...


***


Беше трудно писмо, но беше време. Тя му липсваше. Не приемаше нито цент от парите, които и пращаше. Обичаше я все така. Вече започваше да усеща съжаление за избора си, но беше направен и нямаше връщане назад. Бе пожънал успехи, бе популярен. Всички искаха да бъдат до него. Защо по дяволите не беше щастлив...?
" Прости ми! Обичам те! Елате при мен! Липсвате ми! Съжалявам!"


***


С прискърбие искаме да Ви уведомим, че Вашата съпруга почина след тежко заболяване. Няма кой да поеме грижите за сина Ви. Има и други неща за уреждане. Надяваме се на скорошното Ви пристигане.


***


- Здравей! Ще дойдеш с мен!
- Кой си ти? Защо си?

...

Няма коментари: