четвъртък, 11 юни 2009 г.

Ти ли си?


Познавах те отдавна, когато още искаше, когато още вярваше, че сълзите съществуват... Наблюдавах те, понякога с часове и се молих ако порасна да съм като теб - детска, непримирима, красива дори в бръчките си... Усмихваше ми се, когато заминаваше и пееше докато се отдалечаваше... Смеех се, после плачех, а после свиквах с отсъствието ти и започвах да чакам да ме изтръгнеш от навика да те няма.
После дойде Тя - мигновенна и неочаквана, дойде и те отне от мен. Сега пак си тук, наблюдавам те и ме е старах, страх ме е да не се превърна в непознатата, отчаяната, пресушената... Не вярваш, нали?! Не вярваш, че ти е останала дори и една искрена сълза, не вярваш, че има нещо, което да я заслужи..., дори аз...
Тръгнах, не знам дали си забелязала, не знам дали си усетила моята липса. Оставих те в безвремието ти, обхванато от досаден нихилизъм. Тръгнах и ми се струва, че вървя, че продължавам. Струваше ми се... После отворих очи... Винаги съм мразила огледалата, но никога така...
Стоях там, до теб и вярвах, вярвах, че те познавам, че още си ти, че не е останала само обвивката, която те пренасяше по пътищата...
Ти ли си? Ти ли си? Ти ли си? Не приглушавай крясъка, само той ми остана... Ти ли си?
Предполагам, че мълчанието е злато... Ще поостана още малко.
Плачеш ли..., мамо?!

Няма коментари: