понеделник, 29 ноември 2010 г.

Мисли на зелено...



Губя гласа си... Всеки ден, всеки час нещо, някой отнема по частица от моя глас, от моята вяра. Няма за какво да се боря на всяка цена. Имам удобно легло с мека възглавница, топла стая (няма значение, че е 2 кв.м и я деля с още две момичета), достъчно пари, за да изхранвам и стомаха, и суетата си. Излизам с приятели, поемам приемливо и достатъчно количество алкохол, понякога храня душата си с театрална постановка или концерт, но все по-рядко. Даже на нощното ми шкафче, което нямам, стоят няколко книги, които имам твърдото намерение да довърша. Имам някаква работа и "О!" да не пропусна - аз съм студентка, т.е. инвестирам в бъдещето си.
Сама и поела по пътя на независимостта. А защо имам чувството, че все повече се отдалечавам от свободата си...
Свобода - с много кръв и сълзи е изписвана тази дума, много кости са изграждали нейния скелет, много майки са носели кръста й в утробата си.
Сега няма кръв, пръст, кости и кръстове. Раждаме се свободни, правоспособни, ставаме дееспособни и започваме да се възползваме от правата си (и да злоупотребяваме). Живеем свободно, пътуваме свободно, извисяваме гласа си свободно, сменяме религии, партийни пристрастия, банки, апартаменти, фирми, марки, цветове, приятели... свободно. И все пак колко свободни се чувствате вътрешно?
Отказвайки се от насилственото робство, робовладелците са открили още по-ефикасно средтво за заробване - парите. Няма насилие, няма избор на живот и смърт - има личен избор! Свободна воля е казал Създателят! Свободна воля - най-ценният дар и най-страшното проклятие!
И ето я формулата - грешна природа+желание+необходимост от принадлежност+насочен избор+свободна воля=пари=власт!
Всяка реклама, всяка статия в списание, която ни учи как да се обличаме, живеем, обичаме, ако искаме да бъдем в крак, манекените по витрините с размер -2, щандовете със 100 вида хапчета за отслабване и два пъти повече за трупане на мускули, певиците от чийто цици не можем да им видим лицата, хората с усмивки на цена минимум 5000 лева, които зеят срещу нас по телевизията, политиците с лозунгите и псевдо - общественият ни договор, химна ни, на който плачем само по мачове и олимпиади (евентуално), децата ни, които се напиват на 12 и мразят училището до толкова, че само идеята за 10 дни по-малко в него ги кара да станат от компютрите и да прекарат толкова време на въздух трезвени, колкото не са прекарвали от последната си криеница (дано повечето от тях са играли) - всичко това и много други неща ежедневно ни подтикват да към убийство. Свободата на гилотоната и тряс!!! Сами я екзекутираме, тихичко - я в банята, я в кухнята, я пред телевизора или в офиса, насаме. Днес - Тряс!!! Утре - Тряс!!! (Тряс, Тряс, Тряс, Тряс, Тряс, Тряс,...) И така - един от първите уроци, които даваме на децата си преди да им дадем пари и да ги пратим да ни купят цигари и нещо с градус е именно - ТРЯС!!! (тихичко както казахме) Ако слушаш - в мола, ако не те хвана да пушиш (ама ти си пуши де, само гледай да не те хващам) - в мола, ако няма двойки - в мола, ако ... - в мола!
И така докато не се пенсионираме, екзекутирани и озлобели, поробени консуматори тежка категория, употребили и употребени. Тогава имаме повече време и по-малко пари, т.е. ако още сме способни може и да се замислим. Пък и това винаги се случва малко преди края на нещо - обръщаш се назад с надеждата да видиш колко е било хубаво и колко ще ти липсва. Но какво се вижда - ТРЯС!!!
Не че аз съм различна, и аз се крия в ъглите на кутийката си и предизвиквам трясъци, после си нагласям възглавницата. И аз пускам телевизора, изхвърлям няколко псувни, преглъщайки вечерята си, за да изпразня натежалата си душа и после рекламите определят следващото ми кремче против бръчки. И аз като прочета, чуя или видя нещо вдъхновяващо се заричам, че още от утре ще променя всичко, а утре отлагам за утре. Няма как трябва да се пре/при - живява... Удрят ни камшика с усмивка, а ние викаме "Ура!" и се редим за още, защото след 100 камшика ще хапнем малко черен хайвер. Съвсем сме се побъркали, дами и господа. Като че ли някой ни е пуснал в лабиринт и е забравил да ни даде карта и компас. И ние като луди сме се втурнали на талази и за миг дори не ни хрумва да спрем, да помислим, да се погледнем, да продумаме. Всеки бута, тъпче, вие към изхода. А той изходът няма да ни пропусне, всички ще ни постигне. Но някак си не ми се иска да мина така пътя към него - доброволно окована, като на щафета. Като ме е пуснал Господ в лабиринт поне да го разгледам и да се насладя на градините му. Пък кой знае - ако някой реши да се спре може заедно да съборим поне една от стените му...

Няма коментари: