неделя, 14 ноември 2010 г.

Беше тъмно

Замина си. Беше гореща нощ. Градът пулсираше, дърветат хриптяха, луната пушеше. Тя си заминаваше. Събра набързо дрехите си. Той се загледа в лилавата рокля. Носеше я, когато се запознаха. Беше като пролетен цвят, смехът и се извисяваше и звънтеше. Заради такава усмивка би преминал и деветте кръга. Така и стана - сега навлизаше в деветия.
-Книгите ще оставя. Дисковете ще взема.
Той само кимна. Тя щеше да остави много повече от книгите.
Коприна. Убийствен аромат. Неонови сълзи. Инфрачервеният и поглед го прониза. Тя държеше куфара и стоеше на прага. Искаше позволение. Намалява риска, ускорява забравата. Усмихна и се. Сега вече беше официално свободна. Понечи да го прегърне. После да го целуне. Накрая просто му подаде ръка. Той пак се усмихна. Отстъпи назад. Усмивка в отговор. Същата, която обезцени душата му рязко. Свръхконкуренция предполагам. Липса на инфлация.
Тя се обърна. Спря се. После тръгна. Не се обърна. Изгуби се. Малкото момиче с големия куфар. Колко стоя там, неподвижен, вкопчен за вратата, не знаеше. Минути, часове, дни... години!
Сепна се. Беше тъмно. Затвори вратата. Прекоси бавно таванската стая. Ухаеше, всичко беше напоено с нейния аромат. Като пред изригване на вулкан - много дим и пушек. Душеше го. Дишането бе почти непосилно. Сякаш го бяха качили на хиляди метри над земята сред разреден въздух. Ирония. Защо тогава се чувстваше като погребан жив. Това беше. Сякаш имаше пясък в устата. Някаква мъртвешка усмивка се прокрадна.
Замина си. Беше горещо. Трупове на риби. Делфините са бозайници. И китовете също. Дали тя беше неговият Моби Дик. Не намираше обяснение на усмивките си. Ръката го заболя. Беше я стикал в юмрук до сега. Отпусна я. Беше тъмно. Тя си замина.

1 коментар:

Лилия каза...

Тя си замина в тъмното