неделя, 6 март 2011 г.

...

Изтисквам те, душа
и пия сока,
повръщам го
Острелях табелата с името ти
после се изсмях
скрих се и заплаках
без да има кой да ме прегърне...
Виках, молих се
никой не поиска да ме чуе
Раздрах гърдите си,
исках да утеша сърцето-
напразно.
Сълзите капеха във раната
соленото разяжда
Повиках те, крещейки.
Изправих се.
Със соленото във раната вървях.
Заздравява.
Окапва ми косата.
Сякаш още си тук...

4 коментара:

Ondine каза...

Честит празник! :)

Petya каза...

Познато чувство, макар че аз гледам да се правя на "силна жена" и да не давам много вид, че страдам. Страхувам се, че ставам по-уязвима ако покажа, че в момента съм слаба. хората сме хищници и то хитри, ехидни... трябва да се внимава. Права си като казваш "...скрих се и заплаках..." да и аз така бих сторила.

Petya каза...

да, банално е.... думите не помагат само чувството на чиста и неопетнена любов, което някой ден ще излекува раните. Приеми го като предизвикателство, изпитание, никога не продължава вечно и след него винаги идва наградата, прекрасна, сладка изненада, за която не подозираш даже.

tea каза...

Благодаря за прекрасните коментари!
Аз вярвам в хората и в добрината им, но понякога наистина някой се храни от нашата слабост.
И все пак не липсват протегнати ръце.
А наградата ще си я чакам :)!
Пожелавам и на теб приказни награди от съдбата!