Апокалиптично

Няма птици по жиците
Няма тела, само сенки,
скитащи под плачещи върби...
Уморени от невиждане очи
ходят по въжета
и търсят примка...
Кораби потъват и крещят
Занемели огньове заливат водата
Мирише ми на дъжд,
А вятърът ми носи пясък
Валят коси в далечината
Погребват някъде зародиши...
Светът скимти,
но виж Луната -
намушква своето туловище!

Избор

Димът проектиран върху завесите-
жълти на бледи цветя
Крясъкът коледен
и натежалите клони,
замръзнала, счупена шейна.
Изгревът през мъглите,
замръзнали улици,
тежко ръмжаща кола.
Сковани надежди,
прегърнати от треперещи длани
черен сняг и бездомна жена!
Звъннете за подслон
и легло сред кашони,
поръчайте кратка любов!
Отстъпка за Коледа,
за вас, Неразбрани,
Самотни,Разпиляни
За вас - само днес
брукатена, мръсна
платена, но евтина
и все пак -
някак Любов!

Пак ...

Ще забия нотите в ухото
с червени мръсни гвоздей
Искам слухът ми да ръждяса
и да плача заедно с угарката!
Искам да изтрия червилата
и да размажа досадната муха!
Искам да разкъсам сетивата
и да се предам на хаоса!
Спрете да се смеете в изтичащото ми лице,
Ненавиждам свещите - изгарят!
Слънцата безполезни са - залязват!
Имаме утеха в мрака - сенките умират.
Събудете се, не е начало, но ще продължи.
Искате ли кръстове,
ще скова, после,
после ще помахам
и ще закървя...

...

Летя или се разбивам,
усещам ли уханието на цветето до мен,
умира ли ми кактуса
или просто си почива от живота,
пее ли идиотски вятъра
или аз сънувам дъждовете
и черно ли ми е бельото,
което сложих за пред теб...
Усмихвам ли се или просто лицето ми се деформира
Това спирала ли е
или съм ръждясала
Икона ли стои пред мен или ми е студено
Димът свободен ли е или пуснат
Изгарям ли или се раждам?
На пауза!
Ухае ми на жълто...

Вятърни мелници...

Къде си днес,о, дон Кихоте,
възседнал своя Росинант.
Къде е твоят Санчо Панса,
нима оставил те е сам.

Къде си днес, когато вплели
в изсъхналите си мечти ръце
ний лутаме се, луди, онемели,
със бързо остаряващо сърце.

Къде си ти сега, когато
великаните ни стъпкват,
а в отговор те чуват нашето "Ура!"
Къде си ти, къде си, дон Кихоте,
отиде ли си, и вярата ли в теб умря?

Събуждане

Славеят запя...
напомни ми за стар приятел,
Славеят запя...
прахът по мене натежа.
Славеят запя...
заплаках тихо-
после заваля!

Разговор с пчела

Не мога да те убия,
макар че ще умреш сама-
без цветя, без слънце и себеподобни.
Не мога да те убия, а ти се блъскаш в светлия прозорец,
летиш сама към своя стъклен край.
И аз съм твоето чудовище във стаята,
държащо чехлата-убиец.
Не мога да те убия,
макра че убийството ти би било милосърдие.
Ще свършиш бързо, изведнъж,
а сега умираш в безнадежност,
във ужас и във страх.
Не мога да те убия,
Себична съм-
не искам да извърша грях!

Сбогуване ІV

Свеща догаря,
пламъкът душата ми гаси...
Забравени птици умират под стряхата.
И сянката започва да боли!
Сбогувах се със смисъла
и мечтите забраних...
Изтрих се от очите ви.
Уморена съм...,
Затварят се клепачите-
последният ми поглед е красив...

Сбогуване ІІІ

Убийствен беше полета-
ти блъсна се във стъкления край
и падането бе завинаги.
Лежиш, потрепваща
захапала живота,
а прозрачнита крила загиват...
Прекрасна си в последния си транс,
тъй пърхаща, божествена умираш...

Сбогуване ІІ

Мълчиш-
и аз мълча
и чакам да признаеш,
че вече всичко отлетя
и в навика сме вкопчени.
Неприятни мисли в късен час-
ухае ми на "Сбогом",
Свободен си,
такава съм и аз,
ще липсваш
ще ми е гробовно...

Сбогуване І

Изгасва бавно моят ден,
изпращам го - от бяс е просълзен...
Виновно пак мълча и махам му за сбогом.
Отива си, тъй свел глава,
бавен и нищожен
Пропилях го в суета
и в търсене на подиум
Уморен е,
затова
бърза към Луната
Чака го и тя-
да изтрие самотата,
вледенила слънчевата му душа
и убила мойто чакане...

Ококорено

Лицето ми е игленик-забивам в него погледи,
колекционирам чуждите очи
и превръщам ги във лупи...
Понякога изгарям се чрез тях + слънцето-
съвсем умишлено...
Понякога захвърлям моите кълба със ириси
и гледам от гърдите си.
Завиждам на безвзорните,
когато се огранича със погледа.
Най-бездънни са очите ми
когато са затворени...

...

Осланям се на бронята си-
тъй излишна и жестока
сама зазидах се...
от страх,
от страх да не остане гола
моята душа - единственото упование.
Съградих стена, съградих вселена,
в която съм недосегаема,
защото бях сама
ограбих се...изгубих всичко
чувствата изтляха със понятията
далечни и несъществуващи...
чувствах някога...
Прекрасно бе, но забраних си
Обвивка съм и ми е лесно...
Отдавна разпнах същността си
сега витая и очаквам...
очаквам да разтворя прегръдката си
със риск да се превърна във разпятие -
и да обичам!