...

Пясъкът и пръстите
жълтото и кожата
сълзите и часовника-
мъртви златни рибки,
прашасалото вино
и мръсното под ноктите
кривата усмивка
колената ми раздрани
спрелите реки без острови
сцената на празни куфари
пепелта в очите
обезцветените ми устни
готвят се за истини,
сърцето за безритмие...

Знам, но ще

Ще дотичам плахо
ще се спра на мигла разстояние,
ще ме спреш с очи,
но няма да извърна поглед.
Фобиите и страховете ще захвърля
и сред хиляди часовници ще те прегърна.

Знам - не съм добре дошла
и тихата ми обич е досадна,
знам, че ще е страшно
да не сме сами
и ръцете ни да се открият.
Знам, че не обичаш черно бели филми и Шопен.
Знам причините, и другите ги знам,
но не искам много - знаеш,
да паднем само във снега и да направим ангели...

Кротко

Заровена под хиляди юрганни лъжи, с пукнати кости и съвсем пропуснала дребния шрифт. Когато си прекалено зает да прегърнеш майка си и да честитиш празника на приятеля си, когато копаеш все по-дълбоко и никога не разопаковаш до край багажа, когато няма друг сезон, когато разплакваш героите... Когато бягаш сред плаващи пясъци, когато замръзваш екваторно и въртиш само една плоча. Когато крадеш чуждите усмивки и оставяш да те прегръщат срещу известно заплащане... Когато измерваш Коледа в касови бележки и натрупани калории... Когато няма какво да задържиш, защото всичко си прогонила, когато присвиваш очи, за да не виждаш и когато държиш крилата ти да са позлатени... Когато превърнеш сърцето си в пустиня и ръцете си в лопати, когато очите ти огладнеят и устата ти пресъхне... Когато си неприлично млад, а душата ти тежи позорно... Когато загубиш пътя преди да си го поел... Когато убиваш любовта в зародиш... Когато губиш... Когато си загубил...
Опитай се да скръстиш ръце и да помолиш себе си за прошка... "Когато" винаги е в моите ръце!

Мисли на зелено...

Губя гласа си... Всеки ден, всеки час нещо, някой отнема по частица от моя глас, от моята вяра. Няма за какво да се боря на всяка цена. Имам удобно легло с мека възглавница, топла стая (няма значение, че е 2 кв.м и я деля с още две момичета), достъчно пари, за да изхранвам и стомаха, и суетата си. Излизам с приятели, поемам приемливо и достатъчно количество алкохол, понякога храня душата си с театрална постановка или концерт, но все по-рядко. Даже на нощното ми шкафче, което нямам, стоят няколко книги, които имам твърдото намерение да довърша. Имам някаква работа и "О!" да не пропусна - аз съм студентка, т.е. инвестирам в бъдещето си.
Сама и поела по пътя на независимостта. А защо имам чувството, че все повече се отдалечавам от свободата си...
Свобода - с много кръв и сълзи е изписвана тази дума, много кости са изграждали нейния скелет, много майки са носели кръста й в утробата си.
Сега няма кръв, пръст, кости и кръстове. Раждаме се свободни, правоспособни, ставаме дееспособни и започваме да се възползваме от правата си (и да злоупотребяваме). Живеем свободно, пътуваме свободно, извисяваме гласа си свободно, сменяме религии, партийни пристрастия, банки, апартаменти, фирми, марки, цветове, приятели... свободно. И все пак колко свободни се чувствате вътрешно?
Отказвайки се от насилственото робство, робовладелците са открили още по-ефикасно средтво за заробване - парите. Няма насилие, няма избор на живот и смърт - има личен избор! Свободна воля е казал Създателят! Свободна воля - най-ценният дар и най-страшното проклятие!
И ето я формулата - грешна природа+желание+необходимост от принадлежност+насочен избор+свободна воля=пари=власт!
Всяка реклама, всяка статия в списание, която ни учи как да се обличаме, живеем, обичаме, ако искаме да бъдем в крак, манекените по витрините с размер -2, щандовете със 100 вида хапчета за отслабване и два пъти повече за трупане на мускули, певиците от чийто цици не можем да им видим лицата, хората с усмивки на цена минимум 5000 лева, които зеят срещу нас по телевизията, политиците с лозунгите и псевдо - общественият ни договор, химна ни, на който плачем само по мачове и олимпиади (евентуално), децата ни, които се напиват на 12 и мразят училището до толкова, че само идеята за 10 дни по-малко в него ги кара да станат от компютрите и да прекарат толкова време на въздух трезвени, колкото не са прекарвали от последната си криеница (дано повечето от тях са играли) - всичко това и много други неща ежедневно ни подтикват да към убийство. Свободата на гилотоната и тряс!!! Сами я екзекутираме, тихичко - я в банята, я в кухнята, я пред телевизора или в офиса, насаме. Днес - Тряс!!! Утре - Тряс!!! (Тряс, Тряс, Тряс, Тряс, Тряс, Тряс,...) И така - един от първите уроци, които даваме на децата си преди да им дадем пари и да ги пратим да ни купят цигари и нещо с градус е именно - ТРЯС!!! (тихичко както казахме) Ако слушаш - в мола, ако не те хвана да пушиш (ама ти си пуши де, само гледай да не те хващам) - в мола, ако няма двойки - в мола, ако ... - в мола!
И така докато не се пенсионираме, екзекутирани и озлобели, поробени консуматори тежка категория, употребили и употребени. Тогава имаме повече време и по-малко пари, т.е. ако още сме способни може и да се замислим. Пък и това винаги се случва малко преди края на нещо - обръщаш се назад с надеждата да видиш колко е било хубаво и колко ще ти липсва. Но какво се вижда - ТРЯС!!!
Не че аз съм различна, и аз се крия в ъглите на кутийката си и предизвиквам трясъци, после си нагласям възглавницата. И аз пускам телевизора, изхвърлям няколко псувни, преглъщайки вечерята си, за да изпразня натежалата си душа и после рекламите определят следващото ми кремче против бръчки. И аз като прочета, чуя или видя нещо вдъхновяващо се заричам, че още от утре ще променя всичко, а утре отлагам за утре. Няма как трябва да се пре/при - живява... Удрят ни камшика с усмивка, а ние викаме "Ура!" и се редим за още, защото след 100 камшика ще хапнем малко черен хайвер. Съвсем сме се побъркали, дами и господа. Като че ли някой ни е пуснал в лабиринт и е забравил да ни даде карта и компас. И ние като луди сме се втурнали на талази и за миг дори не ни хрумва да спрем, да помислим, да се погледнем, да продумаме. Всеки бута, тъпче, вие към изхода. А той изходът няма да ни пропусне, всички ще ни постигне. Но някак си не ми се иска да мина така пътя към него - доброволно окована, като на щафета. Като ме е пуснал Господ в лабиринт поне да го разгледам и да се насладя на градините му. Пък кой знае - ако някой реши да се спре може заедно да съборим поне една от стените му...

...

Когато се изпразваш по стените
с претенцията, че твориш КУлтуРа
Когато псуваш (полу) скрито -
не че лицемерен си, добре възпитан
Когато само искаш да проникнеш във анала,
но цитираш Левчев
Когато ти се гълта нещо с анасон,
а поръчваш сухо бяло, скъпо
Когато баба ти умира сам сама,
а ти изнясаш алтруистки лекции
Когато ненавиждаш там от ниското,
но езика си протягаш да оближеш
Когато бъркаш книгите със каталози
и порното е крайна цел
Когато със усмивка стискаш спусъка,
и миеш си ръцете после
Когато се огледаш
и клониран си-
приветствам те -
екзекутирай ме -
край желая, не подтисник!

My little fish, don't cry

На неотговорените въпроси отговорът се помни най-дълго! Запалката умираше - много я дразнеше всичко смъртно. Миришеше. Трябваше да почисти, но беше уморена. Последният беше красив, много. И тези я дразнеха. Той умираше за нея, тя просто реши да му помогне.
Виното беше сладко. Вивалди галеше. Погледна го - изрисуван. Спокоен - до нея. Гримът й и тежеше. Някакви птици плачеха. Нали умират сами. Цигарите никога не стигаха, особено когато сънят закъсняваше. Очите я боляха. Закъсняваше с крайния срок. Тези крайни срокове. Свеща догаряше ли, мастурбираше ли. Наистина трябваше да почисти! My little fish, don't cry! Нощта вакхастваше...
Сърцето винаги спира преждевременно. Подранили кръстове. Голгота е далече! Наближаме Стикс. Колко жалко, че той даде дребните си. Някакъв смях си проправяше път през деберите на нейните гърди. Котката се беше скрила в гардероба - винаги правеше така. Щяха да я хванат някой ден. Затова носеше пръстена с билета към деветия кръг. Пушачите бяха щастливци. My little fish, don't cry! Есенни листа под снега.
Зимата на нейното недоволство взе поредната си жертва - мъж на 25, 180 висок, тъмен с очудени очи. Лежеше до нея. Син, ангелски. Погледна го. Скоро щеше да замирише.
Наистина трябваше да почисти. Поредното чистене. Все по-често се налагаше.
My little fish, don't cry!

Беше тъмно

Замина си. Беше гореща нощ. Градът пулсираше, дърветат хриптяха, луната пушеше. Тя си заминаваше. Събра набързо дрехите си. Той се загледа в лилавата рокля. Носеше я, когато се запознаха. Беше като пролетен цвят, смехът и се извисяваше и звънтеше. Заради такава усмивка би преминал и деветте кръга. Така и стана - сега навлизаше в деветия.
-Книгите ще оставя. Дисковете ще взема.
Той само кимна. Тя щеше да остави много повече от книгите.
Коприна. Убийствен аромат. Неонови сълзи. Инфрачервеният и поглед го прониза. Тя държеше куфара и стоеше на прага. Искаше позволение. Намалява риска, ускорява забравата. Усмихна и се. Сега вече беше официално свободна. Понечи да го прегърне. После да го целуне. Накрая просто му подаде ръка. Той пак се усмихна. Отстъпи назад. Усмивка в отговор. Същата, която обезцени душата му рязко. Свръхконкуренция предполагам. Липса на инфлация.
Тя се обърна. Спря се. После тръгна. Не се обърна. Изгуби се. Малкото момиче с големия куфар. Колко стоя там, неподвижен, вкопчен за вратата, не знаеше. Минути, часове, дни... години!
Сепна се. Беше тъмно. Затвори вратата. Прекоси бавно таванската стая. Ухаеше, всичко беше напоено с нейния аромат. Като пред изригване на вулкан - много дим и пушек. Душеше го. Дишането бе почти непосилно. Сякаш го бяха качили на хиляди метри над земята сред разреден въздух. Ирония. Защо тогава се чувстваше като погребан жив. Това беше. Сякаш имаше пясък в устата. Някаква мъртвешка усмивка се прокрадна.
Замина си. Беше горещо. Трупове на риби. Делфините са бозайници. И китовете също. Дали тя беше неговият Моби Дик. Не намираше обяснение на усмивките си. Ръката го заболя. Беше я стикал в юмрук до сега. Отпусна я. Беше тъмно. Тя си замина.

ЩЕ...

Рисувам облаци

и скривам слънцето

Пресушавам всичките дъна

и преяждам с пясък

Изцъклените ми очи

очертавам със шила

Устните ми сини си остават

напук на всички червила

Ще отворя разпродажба-

спомените си ще изнеса

Ще целувам свещите горящи,

в напразен опит да ги изгася

Ще убия присмехулник

и ще го сваря

Сосът ще е от мастило

със сълзи ще го осоля

А после ще се смея

и ще соча щастливите,

красивите, добрите

Ще погаля мъртвите цветя

от съпричастност

И ще потъна

сред тенекиени сърца...

Опасен джаз

Много е опасно! Когато е в началото си ти се струва успокояващо, приласкава те, някаква сигурност те опива и страхът, напрежението се губят в дебрите на дима. Хубаво ти е, уютно, далечно, смислено или без-, все едно. После релси, а после започваш да усещаш. Някакво странно чувство за приближаваща се опасност, отвътре. Странно е - появява се, надига се фонтанно и пак пресъхва. Започваш да носиш една тревожност, да не издържаш дълго в маршрутки, да те дразни слънцето, да призоваваш вятъра. Идеално ти идва вятъра - проветрително.
Съвсем е опасно вече. Хваща ме параноята. Затварям се в къщи. Не че е дом. Има стени и врата, от която имам ключ. Завъртам ключа три пъти - повече не може. Понякога залоствам вратата със столове. Всички лампи. И през деня. Топло е. Кранчето на парното е развалено. Няма как да отворя прозорците. Необходимост от решетки. Гладът е натрапник в тези моменти. Откривам някаква вкисната туршия от миналата година. Повръща ми се, но няма как. Тишината ме побърква. Джаз до дупка. Силно. Лягам на пода, затварям очи и започвам да дишам - някакви йогийски упражнения. Дишам. Мисля. Мисля. Дишам. Не се бях замисляла колко усилия иска дишането понякога. Пак тишина. После някакви шизоидни звуци. Пак джаз. После некви от LSD поколението. Пак шизоидни. Красиви момчета.
Опасни бездни. Събуждам се. Ужасно ме боли - всичко ме боли. Ама всичко. Не знам къде съм. Никога преди не съм била на това място. Кой е този. Мирише. Направо вони! Изригвам върху пода - имах време само да се обърна. Много хора са свършвали така - задушени от собственото им стомашно съдържимо. Този не помръдва, но вонята става все по-силна. Ставам. Много съм гола. Куха болка. Търся. Пъхам се в някакви парцали, мой ли са, не са ли - не мога да преценя. Преджобвам го. Бягам. Не спирам чак до спирката на трамвая. Броя спирките - 5,4,3,2,1,СВОБОДА! Вятър. Силен. Разхвърля есенното слънце. Листата започват да слушат джаз чак като пожълтеят. И моята усмивка е жълта. По-скоро кремава.
Вече няма опасност. Късно е. Събуждам се обляна в кръв. Пак е протекъл глупавият нос. Ръцете ми миришат на вкиснато. Кръвта ми също. Повръщам и кървя. Не ме грози нищо, всичко ме чака. Ставам, кървава и потна. Махам столовете. Отключвам вратата. Отварям широко прозорците. Лъчи и вятър(неочаквано добра комбинация - пихтия). В банята под водопада. Чисти дрехи. Успявам да хвана едно листо. Усмихвам се, но като някога. Затварям прозорците, но оставям завесите дръпнати. Музика. Нищо не е опасно. Никога повече няма да ме е страх. Добре, че имам газов котлон. Джазззззззззззз

Един ден

Миглите ми издават странен звук. Свивам пак цигара. Усмихвам се, защото ми се плаче. Все така... Тихо, замислено, близо... Трудно ми е. Ръцете ми треперят от известно време, без причина. Усещам! Вени, тупти, подсмърча. Много лица, навсякъде лица - по плочките в банята, на стените, по тавана - навсякъде виждам лица. Чудя се до кога. Невен на масата. Без аромат. Само цвят - портокалов. Някой ден ще се засмея много истински и много силно - на себе ще се смея. Ще си спомня и ще се смея. После ще помълча. За кратко. Ще ми се доиграе на дама. Тебешири... Черна дъска.
Оцелява се! Падах не веднъж - клише! Не случайно. Често лъжа. Понякога и без причина. Измислям си свят. Обърквам буквите. Светът оживява и е хубаво. После заспивам и нов. Събуждането е тежко. Реалност. Мълчание, когато копнееш за думи. И пак е хубаво. Болка. И пак е хубаво. Опит. Старание. Нов опит. Ще се пръсна. Музика. Тъжна. Друга не харесвам. Сърцето ми винаги е биело в минорен ритъм. Прозорецът винаги се затваря преди да е зазвучало. Някакви завеси. Аз съм далече. Зад тях - познато и недостижимо. Дали наистина не можем да убием пресмехулник...?
Боже, още те чакам! Песните, които някога ме разплакваха сега звучат банално, кухо... Няма пиано, няма цигулка достатъчно тъжни, за да я изкарат от мен. Кухини! Плачещи върби. Одраскани колене. Драскотини, градушка от тишина... Няма да успея да те дочакам. Ще стана застрашен вид. Без червени книги. Звездните атласи са от миналия век. Звездите са по-стари. Но винаги са в крак с модата. Упорита съм. Чакам собствения си потоп. Лелея го.
Изчезнаха циганите с плачещите цигулки. И ти изчезна. Колко години минаха. Не питам. Забравата е функция. Натрапчиво. И безмислено. Някой разказваше за дървета. Смях! Някаква тиха истерия сред разпилени коси. Има нужда от редакция. Авоарите привършват. Свеждам! Отпускам. Мухи. Празно небе. Цинизъм на помощ.
Отказвам да затворя очи без теб! Но той ще ме победи. Ще се затворят и пак илюзии. Нужда - липса - абстиненция! Земята се въртяла... Божичко! Мастилени петна по кожата ми. Прежда и гумени джуджета!!! Изкуствени перли. Алцхаймер. Тук таме рак. Няма те!
Пиши си мемоарите в черна роба и дерижирай на сън! За мен остави само празните страници.
Един ден всичко ще бъде наред! Тогава ще ти помахам.

Грр...

Метални стружки по восъчно лице
мъртви пеперуди като залагалка
Камък и ръждясало длето
Склуптор без ръце

Танцувам с трупове,
обичам на очите бялото
Мечтите си затварям в кувиоз (познайте защо)
Икар е жив, но рови днес земята
И някакви жени плетат във тъмнината

Вчера се опитах да заплача
(като че ли и миналия ден)
"Боли" ли каза
Сажалявам -
не чувам в тишината
Кой ден сме днес
Последният.
Разбирам.
Нека да е Сбогом!!!

Когато

Когато всичко свършва
и самотата някак си тежи,
когато грамофонни плочи те преследват,
защото си ги спрял,
И хората се сливат с тишината
без да са те питали дори...
Когато умира светлината
и Луната се крие, за да се целува с непознати...
Когато цигарата догаря сам сама,
самотна заради смъртта...
Когато паяците са единствените обитатели
Когато прахта пред тебе се топи
Когато неми устни посиняват
Когато искаш да вали
Когато пясъкът замръзва
и вълните пускат котва
Когато плачеш,
изоставен от сълзи
Когато бягаш без туловище,
застинал сред най-старите дървета
Когато заклинанията са забравени
Когато взорът, сам , боли
Тогава си спомни -
за да спреш кръвта
първо трябва да кървиш...

Апокалиптично

Няма птици по жиците
Няма тела, само сенки,
скитащи под плачещи върби...
Уморени от невиждане очи
ходят по въжета
и търсят примка...
Кораби потъват и крещят
Занемели огньове заливат водата
Мирише ми на дъжд,
А вятърът ми носи пясък
Валят коси в далечината
Погребват някъде зародиши...
Светът скимти,
но виж Луната -
намушква своето туловище!

Капризи

Илюзиите ми кой ще приюти,
ако заплача кой ли ще остане
И кой със мен ще помълчи
от залеза до изгрева в неделя
И кой ще се усмихва на косите ми,
неподредени
и от гръмкия ми смях ще се смути
И кой ще ми прощава,
когато самотата предпочитам
и отказвам да повярвам в сутринта
Кой ще утешава суетните ръце...
А кой ще пожелае да ме прочете
без да пита за заглавието?

Начумерено

Острелях лястовиците по жиците
зазидах клетки на канарчета
Изтръгнах крилете им преди това
Приших ги към набръчкани ръце
на умираща цветарка,
вкопчила се във увяхващия люляк'
откъснат от забравена градина.
Усмихнах се на криво
и със задоволство на света,
а трикрако куче гонеше балон...

Ей така за разнообразие

Ей така за разнообразие
реших да те обичам
Да стъпча страховете
и да прегърна твоите ядра

Ей така за разнообразие
реших, че ще е хубаво
и че ще напиша нещо
и ще ти го подаря

Ей така за разнообразие
реших и го направих
изпивах жадно чашите,
напълнени със част от тебе


И ти за разнообразие
смени ме с друга -
по-добра навярно.
Сега коленича над нашата
тоалетна с миди по седалката
и се опитвам да повърна
всяка част от тебе, полепнала
по вътрешните ми стени...
Уви, от болемичните ми повици
сърцето ми потъна във канала.

Подранила

Малко е късно за разкаяние. Твърде е късно за промяна. Разядени, се влачеха по улиците и усещаха как гравитацията изтръгва месата им. Леопол се помъчи да извърне глава, да провери - още ли върви до него. Но се отказа, усещаше аромата и, сладникав, неприятен. Съюз. Предсмъртен! Стигнаха до обичайното място. Строполиха се. Извадиха малката лаборатория и след няколко минути всичко беше приключило. Световъртеж, отпускане, блокаж - безумен блян! Той се загледа в нея - слаба и бяла, почти прозрачна. Малките и ръце, нежните извивки, свитите устни, потрепващите клепачи... Някога я рисуваше, платно след платно, платно след платно... Сега нямаше платна, нямаше бои, нямаше ръце за това... Усмихна и се, погали я..., опита се да я усети. Сякаш докосваше въздуха, съвсем изчезваха, нима вече бяха?! Облегна се назад, остави се на лъжата, болката бе отшумяла, но не беше приятно.
Кръвта го болеше! Може би това вече е краят! Отдавна всеки път си мислеше, че това ще е за последно. Остър връх, болката полита, очите потъват и камбани... Не,не, нямаше да има камбани, не и за него. Отдавна го водеха мъртъв, не се противеше. Но тя... Познато острие, всеки път и все там. Тя... А всичко започна като игра - две любопитни деца, влюбени, суетно различни и едно малко невинно бягство... После още едно и още едно, и още едно...
Пътища, пътища, платна, черни очи, забранени сокове, наслада...!
"Леопол обича Ида". Сълзи от смола... Истина!
Смрачаваше се, едва чуваше дъха си, но още беше там. Няма да се свърши и този път. Болката се завръщаше с обещание винаги да е с него. Съюз! И пак... лутане, вина, болка, няма живот, няма приятели, няма образи, няма кой, няма кога, няма Защо... Убийствени викове до следващата доза. Треморът сбръчка ръцете му, сви се. Искаше да се махне от там, начаса! Стана, обърна се към нея. Още беше в опиянение. Винаги и действа по-дълго. Разтърси я. Разтърси я. Разтърси я! Разтърси я! Разтърси я!



.......................................................................................