Губя гласа си... Всеки ден, всеки час нещо, някой отнема по частица от моя глас, от моята вяра. Няма за какво да се боря на всяка цена. Имам удобно легло с мека възглавница, топла стая (няма значение, че е 2 кв.м и я деля с още две момичета), достъчно пари, за да изхранвам и стомаха, и суетата си. Излизам с приятели, поемам приемливо и достатъчно количество алкохол, понякога храня душата си с театрална постановка или концерт, но все по-рядко. Даже на нощното ми шкафче, което нямам, стоят няколко книги, които имам твърдото намерение да довърша. Имам някаква работа и "О!" да не пропусна - аз съм студентка, т.е. инвестирам в бъдещето си.
Сама и поела по пътя на независимостта. А защо имам чувството, че все повече се отдалечавам от свободата си...
Свобода - с много кръв и сълзи е изписвана тази дума, много кости са изграждали нейния скелет, много майки са носели кръста й в утробата си.
Сега няма кръв, пръст, кости и кръстове. Раждаме се свободни, правоспособни, ставаме дееспособни и започваме да се възползваме от правата си (и да злоупотребяваме). Живеем свободно, пътуваме свободно, извисяваме гласа си свободно, сменяме религии, партийни пристрастия, банки, апартаменти, фирми, марки, цветове, приятели... свободно. И все пак колко свободни се чувствате вътрешно?
Отказвайки се от насилственото робство, робовладелците са открили още по-ефикасно средтво за заробване - парите. Няма насилие, няма избор на живот и смърт - има личен избор! Свободна воля е казал Създателят! Свободна воля - най-ценният дар и най-страшното проклятие!
И ето я формулата - грешна природа+желание+необходимост от принадлежност+насочен избор+свободна воля=пари=власт!
Всяка реклама, всяка статия в списание, която ни учи как да се обличаме, живеем, обичаме, ако искаме да бъдем в крак, манекените по витрините с размер -2, щандовете със 100 вида хапчета за отслабване и два пъти повече за трупане на мускули, певиците от чийто цици не можем да им видим лицата, хората с усмивки на цена минимум 5000 лева, които зеят срещу нас по телевизията, политиците с лозунгите и псевдо - общественият ни договор, химна ни, на който плачем само по мачове и олимпиади (евентуално), децата ни, които се напиват на 12 и мразят училището до толкова, че само идеята за 10 дни по-малко в него ги кара да станат от компютрите и да прекарат толкова време на въздух трезвени, колкото не са прекарвали от последната си криеница (дано повечето от тях са играли) - всичко това и много други неща ежедневно ни подтикват да към убийство. Свободата на гилотоната и тряс!!! Сами я екзекутираме, тихичко - я в банята, я в кухнята, я пред телевизора или в офиса, насаме. Днес - Тряс!!! Утре - Тряс!!! (Тряс, Тряс, Тряс, Тряс, Тряс, Тряс,...) И така - един от първите уроци, които даваме на децата си преди да им дадем пари и да ги пратим да ни купят цигари и нещо с градус е именно - ТРЯС!!! (тихичко както казахме) Ако слушаш - в мола, ако не те хвана да пушиш (ама ти си пуши де, само гледай да не те хващам) - в мола, ако няма двойки - в мола, ако ... - в мола!
И така докато не се пенсионираме, екзекутирани и озлобели, поробени консуматори тежка категория, употребили и употребени. Тогава имаме повече време и по-малко пари, т.е. ако още сме способни може и да се замислим. Пък и това винаги се случва малко преди края на нещо - обръщаш се назад с надеждата да видиш колко е било хубаво и колко ще ти липсва. Но какво се вижда - ТРЯС!!!
Не че аз съм различна, и аз се крия в ъглите на кутийката си и предизвиквам трясъци, после си нагласям възглавницата. И аз пускам телевизора, изхвърлям няколко псувни, преглъщайки вечерята си, за да изпразня натежалата си душа и после рекламите определят следващото ми кремче против бръчки. И аз като прочета, чуя или видя нещо вдъхновяващо се заричам, че още от утре ще променя всичко, а утре отлагам за утре. Няма как трябва да се пре/при - живява... Удрят ни камшика с усмивка, а ние викаме "Ура!" и се редим за още, защото след 100 камшика ще хапнем малко черен хайвер. Съвсем сме се побъркали, дами и господа. Като че ли някой ни е пуснал в лабиринт и е забравил да ни даде карта и компас. И ние като луди сме се втурнали на талази и за миг дори не ни хрумва да спрем, да помислим, да се погледнем, да продумаме. Всеки бута, тъпче, вие към изхода. А той изходът няма да ни пропусне, всички ще ни постигне. Но някак си не ми се иска да мина така пътя към него - доброволно окована, като на щафета. Като ме е пуснал Господ в лабиринт поне да го разгледам и да се насладя на градините му. Пък кой знае - ако някой реши да се спре може заедно да съборим поне една от стените му...
