My little fish, don't cry

На неотговорените въпроси отговорът се помни най-дълго! Запалката умираше - много я дразнеше всичко смъртно. Миришеше. Трябваше да почисти, но беше уморена. Последният беше красив, много. И тези я дразнеха. Той умираше за нея, тя просто реши да му помогне.
Виното беше сладко. Вивалди галеше. Погледна го - изрисуван. Спокоен - до нея. Гримът й и тежеше. Някакви птици плачеха. Нали умират сами. Цигарите никога не стигаха, особено когато сънят закъсняваше. Очите я боляха. Закъсняваше с крайния срок. Тези крайни срокове. Свеща догаряше ли, мастурбираше ли. Наистина трябваше да почисти! My little fish, don't cry! Нощта вакхастваше...
Сърцето винаги спира преждевременно. Подранили кръстове. Голгота е далече! Наближаме Стикс. Колко жалко, че той даде дребните си. Някакъв смях си проправяше път през деберите на нейните гърди. Котката се беше скрила в гардероба - винаги правеше така. Щяха да я хванат някой ден. Затова носеше пръстена с билета към деветия кръг. Пушачите бяха щастливци. My little fish, don't cry! Есенни листа под снега.
Зимата на нейното недоволство взе поредната си жертва - мъж на 25, 180 висок, тъмен с очудени очи. Лежеше до нея. Син, ангелски. Погледна го. Скоро щеше да замирише.
Наистина трябваше да почисти. Поредното чистене. Все по-често се налагаше.
My little fish, don't cry!

Беше тъмно

Замина си. Беше гореща нощ. Градът пулсираше, дърветат хриптяха, луната пушеше. Тя си заминаваше. Събра набързо дрехите си. Той се загледа в лилавата рокля. Носеше я, когато се запознаха. Беше като пролетен цвят, смехът и се извисяваше и звънтеше. Заради такава усмивка би преминал и деветте кръга. Така и стана - сега навлизаше в деветия.
-Книгите ще оставя. Дисковете ще взема.
Той само кимна. Тя щеше да остави много повече от книгите.
Коприна. Убийствен аромат. Неонови сълзи. Инфрачервеният и поглед го прониза. Тя държеше куфара и стоеше на прага. Искаше позволение. Намалява риска, ускорява забравата. Усмихна и се. Сега вече беше официално свободна. Понечи да го прегърне. После да го целуне. Накрая просто му подаде ръка. Той пак се усмихна. Отстъпи назад. Усмивка в отговор. Същата, която обезцени душата му рязко. Свръхконкуренция предполагам. Липса на инфлация.
Тя се обърна. Спря се. После тръгна. Не се обърна. Изгуби се. Малкото момиче с големия куфар. Колко стоя там, неподвижен, вкопчен за вратата, не знаеше. Минути, часове, дни... години!
Сепна се. Беше тъмно. Затвори вратата. Прекоси бавно таванската стая. Ухаеше, всичко беше напоено с нейния аромат. Като пред изригване на вулкан - много дим и пушек. Душеше го. Дишането бе почти непосилно. Сякаш го бяха качили на хиляди метри над земята сред разреден въздух. Ирония. Защо тогава се чувстваше като погребан жив. Това беше. Сякаш имаше пясък в устата. Някаква мъртвешка усмивка се прокрадна.
Замина си. Беше горещо. Трупове на риби. Делфините са бозайници. И китовете също. Дали тя беше неговият Моби Дик. Не намираше обяснение на усмивките си. Ръката го заболя. Беше я стикал в юмрук до сега. Отпусна я. Беше тъмно. Тя си замина.

ЩЕ...

Рисувам облаци

и скривам слънцето

Пресушавам всичките дъна

и преяждам с пясък

Изцъклените ми очи

очертавам със шила

Устните ми сини си остават

напук на всички червила

Ще отворя разпродажба-

спомените си ще изнеса

Ще целувам свещите горящи,

в напразен опит да ги изгася

Ще убия присмехулник

и ще го сваря

Сосът ще е от мастило

със сълзи ще го осоля

А после ще се смея

и ще соча щастливите,

красивите, добрите

Ще погаля мъртвите цветя

от съпричастност

И ще потъна

сред тенекиени сърца...

Опасен джаз

Много е опасно! Когато е в началото си ти се струва успокояващо, приласкава те, някаква сигурност те опива и страхът, напрежението се губят в дебрите на дима. Хубаво ти е, уютно, далечно, смислено или без-, все едно. После релси, а после започваш да усещаш. Някакво странно чувство за приближаваща се опасност, отвътре. Странно е - появява се, надига се фонтанно и пак пресъхва. Започваш да носиш една тревожност, да не издържаш дълго в маршрутки, да те дразни слънцето, да призоваваш вятъра. Идеално ти идва вятъра - проветрително.
Съвсем е опасно вече. Хваща ме параноята. Затварям се в къщи. Не че е дом. Има стени и врата, от която имам ключ. Завъртам ключа три пъти - повече не може. Понякога залоствам вратата със столове. Всички лампи. И през деня. Топло е. Кранчето на парното е развалено. Няма как да отворя прозорците. Необходимост от решетки. Гладът е натрапник в тези моменти. Откривам някаква вкисната туршия от миналата година. Повръща ми се, но няма как. Тишината ме побърква. Джаз до дупка. Силно. Лягам на пода, затварям очи и започвам да дишам - някакви йогийски упражнения. Дишам. Мисля. Мисля. Дишам. Не се бях замисляла колко усилия иска дишането понякога. Пак тишина. После някакви шизоидни звуци. Пак джаз. После некви от LSD поколението. Пак шизоидни. Красиви момчета.
Опасни бездни. Събуждам се. Ужасно ме боли - всичко ме боли. Ама всичко. Не знам къде съм. Никога преди не съм била на това място. Кой е този. Мирише. Направо вони! Изригвам върху пода - имах време само да се обърна. Много хора са свършвали така - задушени от собственото им стомашно съдържимо. Този не помръдва, но вонята става все по-силна. Ставам. Много съм гола. Куха болка. Търся. Пъхам се в някакви парцали, мой ли са, не са ли - не мога да преценя. Преджобвам го. Бягам. Не спирам чак до спирката на трамвая. Броя спирките - 5,4,3,2,1,СВОБОДА! Вятър. Силен. Разхвърля есенното слънце. Листата започват да слушат джаз чак като пожълтеят. И моята усмивка е жълта. По-скоро кремава.
Вече няма опасност. Късно е. Събуждам се обляна в кръв. Пак е протекъл глупавият нос. Ръцете ми миришат на вкиснато. Кръвта ми също. Повръщам и кървя. Не ме грози нищо, всичко ме чака. Ставам, кървава и потна. Махам столовете. Отключвам вратата. Отварям широко прозорците. Лъчи и вятър(неочаквано добра комбинация - пихтия). В банята под водопада. Чисти дрехи. Успявам да хвана едно листо. Усмихвам се, но като някога. Затварям прозорците, но оставям завесите дръпнати. Музика. Нищо не е опасно. Никога повече няма да ме е страх. Добре, че имам газов котлон. Джазззззззззззз

Един ден

Миглите ми издават странен звук. Свивам пак цигара. Усмихвам се, защото ми се плаче. Все така... Тихо, замислено, близо... Трудно ми е. Ръцете ми треперят от известно време, без причина. Усещам! Вени, тупти, подсмърча. Много лица, навсякъде лица - по плочките в банята, на стените, по тавана - навсякъде виждам лица. Чудя се до кога. Невен на масата. Без аромат. Само цвят - портокалов. Някой ден ще се засмея много истински и много силно - на себе ще се смея. Ще си спомня и ще се смея. После ще помълча. За кратко. Ще ми се доиграе на дама. Тебешири... Черна дъска.
Оцелява се! Падах не веднъж - клише! Не случайно. Често лъжа. Понякога и без причина. Измислям си свят. Обърквам буквите. Светът оживява и е хубаво. После заспивам и нов. Събуждането е тежко. Реалност. Мълчание, когато копнееш за думи. И пак е хубаво. Болка. И пак е хубаво. Опит. Старание. Нов опит. Ще се пръсна. Музика. Тъжна. Друга не харесвам. Сърцето ми винаги е биело в минорен ритъм. Прозорецът винаги се затваря преди да е зазвучало. Някакви завеси. Аз съм далече. Зад тях - познато и недостижимо. Дали наистина не можем да убием пресмехулник...?
Боже, още те чакам! Песните, които някога ме разплакваха сега звучат банално, кухо... Няма пиано, няма цигулка достатъчно тъжни, за да я изкарат от мен. Кухини! Плачещи върби. Одраскани колене. Драскотини, градушка от тишина... Няма да успея да те дочакам. Ще стана застрашен вид. Без червени книги. Звездните атласи са от миналия век. Звездите са по-стари. Но винаги са в крак с модата. Упорита съм. Чакам собствения си потоп. Лелея го.
Изчезнаха циганите с плачещите цигулки. И ти изчезна. Колко години минаха. Не питам. Забравата е функция. Натрапчиво. И безмислено. Някой разказваше за дървета. Смях! Някаква тиха истерия сред разпилени коси. Има нужда от редакция. Авоарите привършват. Свеждам! Отпускам. Мухи. Празно небе. Цинизъм на помощ.
Отказвам да затворя очи без теб! Но той ще ме победи. Ще се затворят и пак илюзии. Нужда - липса - абстиненция! Земята се въртяла... Божичко! Мастилени петна по кожата ми. Прежда и гумени джуджета!!! Изкуствени перли. Алцхаймер. Тук таме рак. Няма те!
Пиши си мемоарите в черна роба и дерижирай на сън! За мен остави само празните страници.
Един ден всичко ще бъде наред! Тогава ще ти помахам.

Грр...

Метални стружки по восъчно лице
мъртви пеперуди като залагалка
Камък и ръждясало длето
Склуптор без ръце

Танцувам с трупове,
обичам на очите бялото
Мечтите си затварям в кувиоз (познайте защо)
Икар е жив, но рови днес земята
И някакви жени плетат във тъмнината

Вчера се опитах да заплача
(като че ли и миналия ден)
"Боли" ли каза
Сажалявам -
не чувам в тишината
Кой ден сме днес
Последният.
Разбирам.
Нека да е Сбогом!!!

Когато

Когато всичко свършва
и самотата някак си тежи,
когато грамофонни плочи те преследват,
защото си ги спрял,
И хората се сливат с тишината
без да са те питали дори...
Когато умира светлината
и Луната се крие, за да се целува с непознати...
Когато цигарата догаря сам сама,
самотна заради смъртта...
Когато паяците са единствените обитатели
Когато прахта пред тебе се топи
Когато неми устни посиняват
Когато искаш да вали
Когато пясъкът замръзва
и вълните пускат котва
Когато плачеш,
изоставен от сълзи
Когато бягаш без туловище,
застинал сред най-старите дървета
Когато заклинанията са забравени
Когато взорът, сам , боли
Тогава си спомни -
за да спреш кръвта
първо трябва да кървиш...