Убивали ли са ви очи... Зелени... Тъмни... Дълбоки... Сълзите ми искат да спрат, повярвайте ми! И въпреки опиатите и тъжните македонски песни съм на себе си. Исках. Не помогнаха. И пак, пак глупавите очи... Не откъсвам мисли от тях, не мога, шибани очи... Писна ми от състояния - искам състояние. Водката свърши, забранено ми е да пуша, пак пуша, скришно и все пак... Ще си пусна филм, Скафандърът и пеперудата... Не умирам, слушам Foltin... Искам и нямам все още. Кои сте вие, някой ще ме прочете ли, ще поискам ли дъха, ще целуна ли пак теб или някой като теб, ще танцувам ли пак сред дим или вече не мога, пак пускам същата песен и мечтая... за теб или някой като теб, или за никой, не знам, имам нужда от точка. Жалко, че няма главни точки. Ще измисля - като големи черни дупки. Стана ми смешно! А на теб? Има ли значение, няма! А можеше и да има! Някога, някога преди толкова много лета имаше... сега - няма! Няма и магазинче с желания! Има нежелания. Станахме сериозни или поне се опитахме. Получи ли се, не се ли получи... Пак същата песен. Опитвам се да предизвикам сълзите си. Те мълчат! Залостили са се! Проклети да са! Имам нужда! Просто да заплача, тихо, сред спящи... Като многоточия да валят сълзите, да валят, да валят! Имам нужда да ми е дъждовно и безчадърно... Имам нужда да заваля поройно! И пак същата песен до изнемогване! Не издържам понякога, понякога издържам и се усмихвам, понякога... Оставаме и нищо, че е есен... Нека се разпилея, нека. Пилеенето освобождава и лъже, но така или иначе истината е на края, а лъжите са животоспасяващи... и животоспестяващи... Трендафили и момини сълзи, без сълзи. Всички спят, а аз се опитвам да заплача... И пак същата песен!
Няма коментари:
Публикуване на коментар