Аман от заглавия. Само да се кръсти. Демокрация!

Станах късно - в два. Неделя е, простено ми е. А и вчера много ми дойдоха емоциите, така де - виртуалните емоции. Аман от лицемерие, аман от усмихнати тъжни приятели, аман от безверие. Искам да псувам! Непринудено, винаги когато почувствам. Не ме интерусава, че съм дама. Така или иначе не съм. Омръзна ми от страха, сковал обществото, от етикети и dress code-ве, морални и нравствени правила, които само замазват същността и наслагват вина. Искам голота, хора! И мен ме е страх, не ме разбирайте погрешно. Не съм различна, всички сме! И пак сме еднакви. Кара ми се колело по наклонен път, надолу. Искам да се забия в стена и да кървя, някой да повърне до мен. Не ме вдигайте, сама ще се изправя. Трябва. Ще целуна стената и ще продължа! Колко стени само съм целувала, но преди да се разбия в тях. След това багам. Страх ме е. Пък и лицемерието е удобно. Съхранява. Крещи ми се. Няма. Ще ми кажат тихо. Съобразявам се. Все пак не съм сама - на теория. Пия кафе. След малко ще си сипя бира. Не е рано. Навреме е. Имам какво да приспивам. Няма какво да събудя, не и сама. Неделни безумия. Мразя неделите. Обичам ги понякога. Тази я мразя. Обичам кафе - черно. И бира обичам - тъмна. Постмодернистично е. Аз съм само пост-, за модерна не съм сигурна. Стига толкова. Бирата е топла. Няма нищо - аз съм студена. Горя!