"Негодни" изречения

Прегризах си душата, за да има оправдание, че е кървяща... Изключих си телефона - не са ми нужни още гласове, имам си достатъчно в претъпканата ми от милозливи съждения, глава. Не ви харесва моето отношение и погледът ми, лишен от лъчи... Простете! Съжалявам много, че не пасвам. Не сте направили матрицата достатъчно "обществена" и аз май изпаднах от един процеп: "Лошо изпълнение.!" А уж калта лесно се оформяла: "Конвейра не си е свършил работата!" Но не се притеснявайте, изкажате го, на глас! "Негодна! Вън!"
Тръгнах, в търсене на други негодни - оказаха се немалко. Даже имаше специални места, където се събирахме. Там "годни" не идваха от страх да се почувстват "не-годни". Забавлавяхме се по "негоден" начин, говорихме така, смеехме се още по- знаете как. Сътворихме си един малък "негоден" свят за "негодници" и ни беше "негодно" хубаво. Щастието се разливаше по смешни чаши от деформирани бутилки и потичаше по не-добре скалъпените ни вени, за да се слее с не-подходящо червената ни кръв...
Какви дни бяха..., и какви нощи - паметни и не- ... Какви времена, какви "негодни", прекрасни времена, далече от другите, истинските, смислените, "годните"...
Но не би... Не им харесваше на височайшите да сме щастливи. Как ще смеем да посмеем да забравим собствената си "негодност". Нахлуха с едни от най-годните оръжия и разрушиха нашия свят. Гръмко! Изведнъж! Без пеговори! Без опит за помирение... Малката ни вселена потъна в разруха. Опустошени, ни върнаха в реалния свят на определения, критерии, рамки и шаблони... Опити за пре-възпитание, за интеграция - унижения...
Объркаха ни тези "годни". Първо ни обявиха за прекомерно различни да бъдем част от тяхното стадо. Когато се примирихме и всички черни овце направихме свое, черно едно, те решиха, че няма как така да съществуват две стада и опази Боже, едното - черно. Замъкнаха ни, оковани, обратно и ни казаха: " Станете бели! За целта - белина, всеки ден минимум по осем часа да се киснете в нея!" Но нима кафето може да побелее...
Не ви искаме белината! Загуба на време е! Върнете ни черната, "негодната", глупавата свобода на различно съществуване!!! Стига с този закон на джунглата, мили "годни"- радвайте се на вашият калъп, ние ще се радваме на нашето "безкалъпие"!!!

Нещо като нищо

Не знам на къде отивам, не знам и от къде идвам. Толкова много очи.. Толкова много очи...и моите, някъде там - две малки, притворени, и в тях слънцето. Вървях, спъвах се, тичах, падах... Ожулените ми колене продължаваха - стъпка, после още една...
Пак кръстопътище, ограбено от табели...мислите мълчат, лутат се... Къде сте посоки?!
Хаосът тече във вените ми, цунамита връхлитат съня ми, имам нужда от настройване... усещам се фалшива...
Изправих се срещу Великаните, видяха ми се мелници, танцувах сред огньове, не усетих пламъка... Борих се, кървях до нужда от преливане...и пак безтабелност...
Падам и търся утеха във пръста, но и тя не ме приема - не ми било време! Мъртва сред живите и жива сред труповете... Отново бяг... Отново налудничеви картини в съня...
Искам отговори, но кой да знае, че първо трябва да се добереш до въпросите??? Кой?
Свисти вятъра, пее ми..., разказва - слушам и плача със стари сълзи. Не плача за другите, просто техните истории разплакват моята...
Помня едни очи. Срещнах ги в опита си за полет, усмихнаха ми се - бяха топли,нужни..., отне ги една ръка, ръка, която настояваше да съм сериозна. Със загубата на непознатите пристани, загубих вярата, че съществуват...
Пак кръстопища! Разпилявам мисли на всеки ъгъл... Дали някой ще мине да ги събере, да сглоби пъзела на смисъла, да ми го върне... Надали. Живея в многоточията и търся извори - намирам само пресушени...
Поредно кръстопътище. Забивам кол. Ще сътворя табела!

Сбогуване ІV

Свеща догаря,
пламъкът душата ми гаси...
Забравени птици умират под стряхата.
И сянката започва да боли!
Сбогувах се със смисъла
и мечтите забраних...
Изтрих се от очите ви.
Уморена съм...,
Затварят се клепачите-
последният ми поглед е красив...

Сбогуване ІІІ

Убийствен беше полета-
ти блъсна се във стъкления край
и падането бе завинаги.
Лежиш, потрепваща
захапала живота,
а прозрачнита крила загиват...
Прекрасна си в последния си транс,
тъй пърхаща, божествена умираш...

Сбогуване ІІ

Мълчиш-
и аз мълча
и чакам да признаеш,
че вече всичко отлетя
и в навика сме вкопчени.
Неприятни мисли в късен час-
ухае ми на "Сбогом",
Свободен си,
такава съм и аз,
ще липсваш
ще ми е гробовно...

Сбогуване І

Изгасва бавно моят ден,
изпращам го - от бяс е просълзен...
Виновно пак мълча и махам му за сбогом.
Отива си, тъй свел глава,
бавен и нищожен
Пропилях го в суета
и в търсене на подиум
Уморен е,
затова
бърза към Луната
Чака го и тя-
да изтрие самотата,
вледенила слънчевата му душа
и убила мойто чакане...

"Няма нищо по-хубаво от лошото време"...

Няколко облачни катастрофи, небесен крясък и метални илюминации... Започна като тихо ридаене и изведнъж... ведрото се обърна с пълна сила.
Дъждът пак ме свари неподготвена, нескрита и естествено - чужда на чадъри. Затичах се в търсене на стряха, нахлух с трясък в няколко локви, а капките се забавляха по голата ми кожа. Вече тотално мокра, нагазила в море(буквално) от треви, се спрях невиждайки смисъл от прикритие. Пуснах косите си и затворих очи. Оставих малките Мокри да танцуват по лицето ми и помолих вятъра да полети с косите ми... Изпитах блаженство и още веднъж благодарих на ненавистта си към чадъри. Damien Rice невъзмотимо продължаваше да ми пее на ухо, а аз се усетих свободна...и безбожно мокра. Усетих няколко изумени погледа да се стрелкат към мен и ги съжалих.
Хора, вали! Топла, прекрасна и стихийна, се изсипва водата от небесния свод... Как не усещате колко истинско е съприкосновението, колко пречистващо и непокорно е преживяването...
Прииска ми се да танцувам, но щеше да дойде много на разминаващите се с мен. Затова просто останах там сред парка, тиха и нирванна, розова и летяща. Едно малко момче ми се усмихна - усетих се смислена сред бурята...
Небето си правеше пир, земята бълбукаше, а аз стоях по средата и се влюбих в дъжда...
Благодаря ви, Облаци, за мокрия подарък...!