Тогава...

Усетих нежното гъделичкане на непокорните треви, извърнах поглед... Ти беше там и ревниво криеше ябълковите си ириси от слънцето. Отказвах да повярвам, че лежиш до мен в необятието... Усещах парещ страх от евентуалната загуба. Но ти беше там - обикновен, истински и само мой... Беше ми подарил правото на досег и взаимност... окриляващо право!
Поисках да погаля клепачите ти, тъй показно затворени, но не исках да прекъсна нирваната...
Уплаших се от мислите си и от натрапчивата нужда да се взирам в теб. Уплахата не успя да прегради погледа ми. Исках да запомня всяка твоя черта, всяко потрепване в отговор на поредния опит за кацане на поредната мушица, всяко намръщтване, изписано от наглите лъчи, на твоето лице... Съхранявах ревностно твоите движения, а постелената ти ръка ме изпълваше с опиянение.
Поглъщах егоистично всяка бенка, която откривах по отпуснато ти тяло и се молих да не отвориш очи и да не бъда разкрита, аз и желанието ми, тъй живо и непокорно... Проследявах движенията ти и отпивах от тях. Подреждах всеки кадър неуморимо и зглобявах нашия наивен сън...
Обикнах те там, сред тревите и безутешният им танц, сред вятъра, ускоряващ пулса, сред върховете, надменно извисили се над нас, сред слънчевите лъчи, приканващи и парещи, сред своята душа, трептяща и отекваща със ехото... Обичам те, неподозиращ...
Потъвам, не ме спасявай- удавянето е блаженство...

Диагноза

Сълзите ми са оловни и вече няма път, през който да избягам от тях... Свличат кожата ми и вече знам, че съм низвергната... Опитах се да се оправдая - не успях. Пръстите ви жестоко сочеха към мен...
Сега просто плача, сред бели, стерилни стени... Плача, като на поклонение... Сълзите ми утекват в безмислието...
Плача безутешно и знам, че няма никой да се приближи, че няма кой да докосне рамото ми, знам че съм съм излишна...
Колко е срашно да си излишен, когато има толкова нужни и смислени, а ти стоиш просто там, обитавайки пространството без посока и надежда... Обитаваш, вярвайки, че ще дойде ден, в който ще бъдеш открит и възмезден за всички болки и отстъпени преживявания... Ден, в който всички сънища, които си сънувала напук на реалността, ще придобият очертания и ще запеят текстове на Джани Родари...
Не би... самотата е диагноза...

Изкуствено

Смехът ви ме убива, приятели
и бягайки неистиво от него,
аз пак раззейвам вашите усти...
Гримът ми вече бетонирано стои,
забравих собствените си черти
и никой май не ги познава
А маската започва да тежи...


Той се прибра в прекрасната си стая и седна пред огледалото, започна да отстранява боята от лицето си с движения, научени наизуст... Рядко отправяше поглед към отражението си, избягваше го вече години. Самотата бе най-старият мебел в покойте му и той я бе заобичал, нямаше как иначе... Приведе глава и намери защита сред пръстите си, остави умората да се прецеди през тях и да изтлее в безвремието. Помъчи се да стане, не видя смисъл - къде ще отиде, при кого ще приседне, никой не го чакаше, не и вечер. Да заспи, отдавна се бе отказал да опитва, и сънят го бе изоставил, а и сънищата му бяха нечестно красиви...
Реалността я избягваше, също като сънищата - бе свикнал с маската си, бе удобна и не предизвикваше въпроси, поне не такива, за които не разполагаше с отговори.
Повдигна се бавно, по навик, предвижи тялото си към прозореца, но не дръпна завесите..., решетките му бяха нужни...
Сега там, далече от смеха и глъчката, от тълпите, които го боготворяха и жените, които примираха в присъствието му, той бе изгубен, той бе сиротен, малък и бездънно сам. Тези мисли не бяха нови, даже не помнеше дали е имал различни, а имаше... може би...
Някой почука и го изтръгна от празнотата, която го изпълваше. Вратата не се отвори, но малък плик нахлу вътре.
Не го заинтригува изключително хартиеният дом на едно писмо - получаваше безброи и често не ги четеше, но тази вечер бе непоносимо самотна.
Приближи се и посегна към поредната част от прозаичното си ежедневие, когато един адрес, изписан там, го накара да затрепери... Почувства вълнение, истинско, разтърсващо - сякаш за миг пак усети живота в себе си, вятъра, нахлуващ ненатрапчиво през завесите, самоубийствените удари на една пеперуда, която чак сега забеляза, в стъклото.
Спря се за миг. Несигурността се превърна в нервни конвулсии, разтърсващи ръката му.
Взе го. Приседна. Загледа се в него. Обърна го. Вдъхна аромата му. Не го усети. Поне не този. Не който очакваше.
Отвори го. Не можеше да чака повече...
Безмълвието никога не е било толкова доминиращо колкото сега...
Не повярва, опита се, прочете го пак. Не повярва, а беше истина.
Отдавна бягаше от и търсеше този отговор, Нея. Сега го получи. Не му хареса.

***

Беше ветровит ден, а слънцето едва се прокрадваше през навъсените облаци. На фона на заявилата за себе си буря тя изглеждаше стихийна и необикновено красива... Той не съумяваше да откъсне погледа си от непослушните и коси, разпилени върху прозрачните и рамене. Обичаше я, безумно и необратимо. И тя го обичаше, и го приемаше.
- Ритна - усмихна се тя - Усети!.
Усети и му стана някак топло. Почувства се истински и смислен.
- Още малко - каза тя - И ще мога да погледна в очите му...
Замълча.

***

Слънцето пареше клепачите му, а непрестанният плач го влудяваше. Знаеше, че няма да е лесно, но не очакваше да подходи толкова себично. Не можеше да пише, да мисли... Проклетият рев - писнало му беше.
Беше получил писмото преди седмица и още не бе дал своя отговор. Искаше да опита. Вярваше, че ще успее. Но как да замине, как да ги остави сами. Тя нямаше да дойде. И щеше да е права - няма място за деца там.
- До кога ще циври?
- Плаче! Боли го...

- И мен ме заболя, главата ме заболя! Излизам!

***

Погледна ги. Изглеждаха толкова спокойни, толкова незнаещи... Ще му простят, ще им праща пари, а когато то порасне може и да дойдат при него. Тя го обича. Ще му прости. Приема го. Ще му прости. Ще му прости. Ще му прости...

***

Беше трудно писмо, но беше време. Тя му липсваше. Не приемаше нито цент от парите, които и пращаше. Обичаше я все така. Вече започваше да усеща съжаление за избора си, но беше направен и нямаше връщане назад. Бе пожънал успехи, бе популярен. Всички искаха да бъдат до него. Защо по дяволите не беше щастлив...?
" Прости ми! Обичам те! Елате при мен! Липсвате ми! Съжалявам!"

***

С прискърбие искаме да Ви уведомим, че Вашата съпруга почина след тежко заболяване. Няма кой да поеме грижите за сина Ви. Има и други неща за уреждане. Надяваме се на скорошното Ви пристигане.

***

- Здравей! Ще дойдеш с мен!
- Кой си ти? Защо си?

...

Негодник

Ръцете ми увиснаха като гюлета, усетих гърдите си стъклени и ужасно прозрачни... Опитах се да ги скрия, уви - тежестта на ръцете ми бе непоносима и се свлякох пораженчески. Очите ми те виждаха да се отдалечаваш, а сърцето никога не се бе чувствало толкова покорено, толкова безнадеждно твое... След миг изчезна..., поисках да крещя, поисках да викам неистово, непозволено, да раздера небето. Понечих - някаква невидима, но горчиво осезаема буца се бе настанила в гърлото ми, неканена и неискана, но позната... Крясъкът бе убит още в зародиша.
Обърнах се към сълзите си, исках ги, търсих ги трескаво... и неуспешно.Остана ми тишината - загнездила се наоколо, лепкава, мътна и безкрайна.
Цялата се превърнах в болка - една огромна топка от болка... Започнах да се търкалям в тишината, изцъклих очите си от бдения, устните ми залепнаха от мълчание, ръцете ми окапаха от очаквания, краката ми се смазаха от безпътието...
Никакви очертания не останаха по мен - едно титанично грозно кълбо от болка, безсмислено бродещо сред пустинята от спомени...
Отиде си със смисъла, остави ми съществуването... Негодник!?

Притча

Съблазнена от греховете,
смъртни и не
(надвишаващи седем на брой),
тичам пастелено гола
из дебрите на душата усойна.
Късно е за разкаяние -
обитавам леглата на демони
и словоблудствам със огнени сърпове...
Ангел съзря ме и ме осъди,
изсмях се - паднал до мене бе той...



Беше гласовита нощ, птиците не спяха, а блудстваха с дърветата... Уморих се от чакане и от смиреност. Опитах се с една книга, после с друга - не се получи. Чуждите думи не заглушиха моите. Желанието ми бе забранено, но алено натрапчиво...Омръзна ми от многоточията и скрититите зад тях страхливи думи. Обичам те - без излишни точки и с прекомерно много удивителни!!!(в период) . " Грешно е...", казаха много и грешна, аз ги послушах, "Нямаш сърце..." - казаха други и аз доброволно се отказах от него. Ти тръгна от Тук без избор, и се върна Там по навик. Съвестно си повтарям, че постъпих богоугодно, но съвестта ми е чужда някак, когато си липсващ.
Сферичният ми кувиоз за мисли бавно издъхва от напора им да бъдат споделени, но само с теб. Грешна съм, грешна съм, грешна съм - се опитвам да съхраня като убеждение в него.
Колапс! Съхранението неуспешно - паметта е пълна. Колко жалко, че не съм иззидана от библейски нагласи - борбата е по-жестока, макар че те я спечелиха.
Няма значение, нали постъпихме РЕДНО и се наместихме в редиците. Ти сега заспивай до която ТРЯБВА, аз ще заспивам сама...(това е предпоследното многоточие, нямам сили да изрека думите, скрити зад него).
Прекръствам се с грешните си ръце, усещали теб. Не ми беше трудно - и на ръцете на убиеца им се случва понякога, по навик...(последното - съдете ме!).

Ококорено

Лицето ми е игленик-забивам в него погледи,
колекционирам чуждите очи
и превръщам ги във лупи...
Понякога изгарям се чрез тях + слънцето-
съвсем умишлено...
Понякога захвърлям моите кълба със ириси
и гледам от гърдите си.
Завиждам на безвзорните,
когато се огранича със погледа.
Най-бездънни са очите ми
когато са затворени...

Глави

Глава Моята: Време е...

Застанах сама под дървото. Позволих на уморените си очертания да бъдат погалени от земята. Всичко свършва някога, винаги съм го знаела, но когато всичко свърши...аз бях още в началото.
Опитах се да затворя очи, а те отказваха. Виновно запазих погледа си. Знам - беше време да погледна всичко, от което бягах примирено и някак си по навик. Идва ден, час, минута, секунда, миг, в който трябва да платиш за удобните си навици. Моят беше дошъл. На позорното ми бягство от света бе сложен край: "Виждай!" - каза Гласът... И сега филмовата лента бавно, но сигурно завъртя финното си туловище - Видях! И?! Не боли от взора, а от съзнанието му. За съжаление виждайки, почувствах... "Неминуемо!" - обади се една доста сериозна мозъчна клетка. Изсмях и се с артериите си - та аз отдавна бях спряла - да чувствам, не е ли забелязала...?! Макар че какво съзнание би имал взорът на една доста сериозна мозъчна клетка...
Време е - стените на душата ми се рушат под тежестта на праха...

Глава Поредна: Пролетно почистване

Сега мозъчната клетка ми се изсмя. И беше права - трябваше ли да изпратя толкова уханни пролети без да се възползвам от тях...
Очните ми ябълки се завъртяха. Двете стъклени кълба ме огледаха - свих се, почувствах неудобство, трябваше да поема отговорността...

Глава Следваща: На съд

Виновна съм! Да, виновна съм, и да - за всичко... Отнех се от всички, изтръгнах и от тях, и най-тежкото обвинение - отнех се от себе си...
Смекчаващи вината обстоятелства - нула.
Причини - една единствена - СТРАХ.
Доказателства - не е измислено такова число(не ни се налага да броим до толкова)
Пропуснати ползи - двадесет години.
Причинени вреди - самоунищожение и един рак.
Присъда - ПРОДЪЛЖАВАЙ, ЗНАЕЙКИ.
Тряс!...

Глава предпоследна: Дали?

Едно листо се отрони, потанцува и падна върху примката. Беше неприлично зелено... Довери се на вятъра, наслади се на кратък полет, а сега - ще гние. Заплетох пръсти с въжето. Погледнах клона - ще издържи.Проверих възела - здрав е. Нозете ми изглеждаха изящни в тревата. Не беше честно малко преди края да се чувствам толкова красива.
Мозъчната клетка се уплаши, най-накрая разбра.Очите ми непримиримо отказваха да се затворят, грабеха неистово в последния си поглед. Усмихнах се на себе си - не ме беше страх. Стъписах се от липсата на страх, никога не съм я усещала...
И все пак - Дали...

Глава Последна: Край

Чух птича песен - космична. Прекрасен фон, реших. Погледнах към дървото. На моя палач - клона - пееше славей... За първи път, за първи път Аз чувах славей... Той пееше там до мен и само за мен... Нещо намокри бузата ми... беше солено. Засрамих се, захвърлих решението си. Как да избереш въжето в свят, в който пеят славеи...

Глава Първа:
Продължавам...!