петък, 15 януари 2010 г.

Подранила


Малко е късно за разкаяние. Твърде е късно за промяна. Разядени, се влачеха по улиците и усещаха как гравитацията изтръгва месата им. Леопол се помъчи да извърне глава, да провери - още ли върви до него. Но се отказа, усещаше аромата и, сладникав, неприятен. Съюз. Предсмъртен! Стигнаха до обичайното място. Строполиха се. Извадиха малката лаборатория и след няколко минути всичко беше приключило. Световъртеж, отпускане, блокаж - безумен блян! Той се загледа в нея - слаба и бяла, почти прозрачна. Малките и ръце, нежните извивки, свитите устни, потрепващите клепачи... Някога я рисуваше, платно след платно, платно след платно... Сега нямаше платна, нямаше бои, нямаше ръце за това... Усмихна и се, погали я..., опита се да я усети. Сякаш докосваше въздуха, съвсем изчезваха, нима вече бяха?! Облегна се назад, остави се на лъжата, болката бе отшумяла, но не беше приятно.
Кръвта го болеше! Може би това вече е краят! Отдавна всеки път си мислеше, че това ще е за последно. Остър връх, болката полита, очите потъват и камбани... Не,не, нямаше да има камбани, не и за него. Отдавна го водеха мъртъв, не се противеше. Но тя... Познато острие, всеки път и все там. Тя... А всичко започна като игра - две любопитни деца, влюбени, суетно различни и едно малко невинно бягство... После още едно и още едно, и още едно...
Пътища, пътища, платна, черни очи, забранени сокове, наслада...!
"Леопол обича Ида". Сълзи от смола... Истина!
Смрачаваше се, едва чуваше дъха си, но още беше там. Няма да се свърши и този път. Болката се завръщаше с обещание винаги да е с него. Съюз! И пак... лутане, вина, болка, няма живот, няма приятели, няма образи, няма кой, няма кога, няма Защо... Убийствени викове до следващата доза. Треморът сбръчка ръцете му, сви се. Искаше да се махне от там, начаса! Стана, обърна се към нея. Още беше в опиянение. Винаги и действа по-дълго. Разтърси я. Разтърси я. Разтърси я! Разтърси я! Разтърси я!



.......................................................................................