сряда, 8 юли 2009 г.

...


Ксанакс, валидол, диазепан - шепа шарено спасение..., шепа неустоимо бягство, шепа мълачаливо примирение... Още едно малко оранжево хапче за успокоение преди делириума на крайната цел. Мислите са объркани и блуждаещи, бягащи от евентуалните последици. Лека ирония се чете в погледа, дъга се отразява в белите, въртящи се лупи. Ръцете бавно се отпускат и потъват в мекотата на бедрата, усмивката се изкривява и добива страшен вид. Желанията политат към неведоми висоти. Тялото пропада и търси допир... Внезапно, ръцете се намират протегнати и висящи, тъпо крещящи... Луна!
Малко, по малко дъхът става неуверен, но стакат. Конвулсии стъпват по клепачите, а гърдите се разливат спокойно и пастелно. Кожата изтръпва и засиява. Мъртвешки танц на пеперуди... Миг... Вечност...
Шепа шарен край!

четвъртък, 2 юли 2009 г.

Виж ме!





Видях се в нищото... усетих се... Гърлото ме сърби и се чудя от къде се взе?! Търсих те толкова дълго, спрях да вярвам в теб... Сега си тук, истински и неподправен, солен и горчив, сладък и кисел...
Искам да ти кажа толкова много неща! Имам нужда от споделяне..., имам нужда от разкриване! Толкова съм грозна отвътре, и толкова красива...самотна до безкрая... Обичам те, незнайни, и те пускам, но първо ме изслушай! Не е нужно да ме чуваш, остави ме да се чуя! Ще бъда сбита...
Родих се, без да искам и продължих, искайки до невъзможност! Живях на ръба хиляди пъти, няколко го прекосих... Самоубих се и възкръснах, спасиха ме - предизвиках спасителите, не желаех края... Себична съм и ме е срам, но не се обичам, имам нужда другите да го чувстват... И въпреки всичко бягах от това, беше ми неудобно...
Обичах! До болка обичах и изисквах болката - как иначе щях да усетя, че още съм... Болката е най-истинското ми битие... Само тогава аз чувствам всяка фибра, всяка малка, незначителна клетка от жалката ми, преходна обвивка... Една черупка, а толкова вибрираща, тресяща се, разчупваща се... Душата ми пропуква коравата повърхност и се изпарява, бягаща от болката...
Обичам да ме боли, приятелю! И не, не защото търся нещастието, а защото само тогава успявам да се усетя, цялата. Успявам да изпълня формата и да прелея... Болката ме възражда, възвисява ме... И няма значение какви думи изричам наум, и няма значение какви послания изпращам в небитието... Сълзите изтръгват оковите, сълзите са по-стоманени от веригите и не внасят ражда, обратно - отмиват я... Собственият ми дъжд е белина за душата ми...
Причини ми болка, после ме целуни, истински, страстно, непозволено, напук...!
Предизвикай думите, унищожи ги, сътвори безмълвие!
Чух се... Тръгни сега, изтръгвайки сърцето ми... Забрави всичко, не е писано да бъде запомнено! Дай ми клетвено обещание, че ще бъда забравена - по-лесно е, няма да се боря за следи!
Обичахме се, слушателю, за един кратък миг, за една кратка борба - някой да бъде чут, някой да чуе себе си чрез другия!
Борбата за слушател - нужна и безсмислена! Споделянето е порок и благословия...
Обичам те, забрави ме! Аз ще те запомня, защото беше огледален! Целувам те и се моля за непресичащи се вектори, нашите вектори! Отразих се, позволи ми... Страх ме е от теб, защото ме познаваш!
Сбогом! Обичам те...